Двете дъщери на Неру-Ра

Двете дъщери на Неру-Ра

В разкошния дворец на един от видните царе на далечния изток, Неру-Ра, преди хиляди години се даваше голямо празненство в чест на един принц, който беше благоволи. да посети страната на Неру-Ра. Това се случи тъкмо в деня, когато неговите дъщери празнуваха своето пълнолетие. Младите княгини, възпитани и обучени от най-видните учители на времето, излизаха вече от тяхната опека, блестящи с хубост и знания.

Едната се казваше Дуна-Фу, а другата – Меру-Ир. Те бяха родени и кърмени от една майка, но голяма и дълбока беше разликата между тях. Под различни звезди бяха родени, различна съдба им беше отредена.

Едната, Дуна-Фу, беше с пълни очи. черни като смола, тъмно кестенява коса, блестяща като полиран кедър; със свежо, като майска роза лице, цъфнала в ранно утро; висока и стройна като палма, тя беше въплътена красота, рядка и могъща през онова време.

Другата беше със сини като небето очи, блестящи и лазурни, със спокойния блясък на планински езера; със златисти коси, които окръжаваха гладко и спокойно чело, като ореол; бяла и чиста като лотоса, що растеше по тихите свещени води.

Бащата казваше:“Едната е утро, сияйна като зората, лъчезарна като слънцето, другата – пладне, гореща като лятно дихание, прекрасна като звездна нощ“.

И тъкмо сега, в разцвета на своя живот, когато те празнуваха най-големия си празник, трябваше да се срещнат с принц Сатия-Ра.

Той идеше от една велика по своята мощ страна, за която разказваха чудеса. Страната, в която живееха силни хора, с мощни десници и мощен дух. Непобедима страна, защото беше родена под знака на слънцето.

За царя идването на принца беше събитие, което нямаше равно на себе си. Затова и приемът от страна на народа и двореца беше тържествен. Присъствието на царското семейство на празненството беше най-голямата почит, отдадена на високата царска личност.

Защо беше дошъл принцът? Истинската причина никой не знаеше. Би трябвало да се напише със златни слова, за да си спомнят народите този миг в историята на човешкото възлизане.

Срещата на младия принц с дъщерите на Неру-Ра има важно историческо значение не само за неговата държава, но и за всички народи по онова време.

Принцът Сатия-Ра, след петдневно престояване в двореца на Неру-Ра, се готвеше да отпътува обратно за своята страна. Тържеството се свърши. Музикантите прибраха своите инструменти. Дворецът утихваше и вземаше своя всекидневен вид.

И какво се случи? Прозираше ли нещо Неру-Ра? Щастие или нещастие се надвисваше над неговата страна? Нещо, което ставаше по целия свят с всички, които имаха годините на неговите дъщери. И двете се бяха влюбили дълбоко и безнадеждно в младия принц. Знаеше ли той за това, което става в техните сърца? А може би, и за това беше дошъл тъкмо тогава. Знаеха само ония, които го бяха пратили и които се грижеха за световния ред.

Когато царската колесница, която отвеждаше принца, потегли от терасата на женското отделение на царския дворец, две млади и красиви жени гледаха печално след отдалечаващия се принц. А тоя, който беше смутил младите сърца, си отиваше мълчалив и спотаен като сфинкс. И сега. в ранното утро на своя живот, те стояха вече дълбоко наранени от това, което хората наричаха любов. Какво им остави той в замяна на това, което те за винаги му бяха отдали? На Дуна-Фу той беше подарил своя образ, великолепно изваян и украсен с блестящи камъни, а на Меру-Ир – свитък, чиито страници, живи и трептящи, горяха нейните пръсти, които не смееха да ги разлистят. Защо Сатия-Ра беше направил тоя избор? Обичаше ли едната или другата, коя мислеше да отведе в своята страна? Тоя отговор те очакваха от своя баща. Беше късна нощ, когато Неру-Ра почука на тяхната врата и влезе при тях. Те го очакваха. И през тая тъмна нощ те не чуха очакваното. Принцът не беше избрал нито Дуна-Фу, нито Меру-Ир. Никой в двореца не разбра, че принцът не беше изпратен да си избере другарка на сърцето си. Друга е била неговата мисия. И той я изпълни с достойнство на царски син. Той можа да остави онова, което трябваше да се впише в световната история, за да се върне след хилядолетия и да поеме в ръцете си сърцето на Дуна-Фу или на Меру Ир. Тая, която ще остане властна над времето, безсмъртна в своята хубост и младост; тая, която ще познае неговата душа и ще се слее с неговия дух, за нея той ще се върне някога, за да сключи велик съюз.

Когато бащата ги попита, какво им е оставил принцът, те отговориха:

– На мен остави своя образ.

– На мен свитък книга.

– Защо такъв избор?

– Не знаем.

Въпросът замря в безкрайността на времето. И късно след вековете, може би, някой ще почука върху неговата гробница и ще каже:

– Чуй, Неру-Ра, чуй, защо беше дошъл принцът и защо остави различни подаръци на твоите дщери!…

Какво стана след тази паметна нощ? Историята мълчи. Знае се само, че след това в царството на Неру-Ра настъпиха страшни дни. Големи изпитания сполетяха народа му. Война, глад и мор. Царят загина в бран. Когато времето притихна, останаха да управляват Дуна-Фу и Меру-Ир.

Това, което се знаеше за тях, се помни и до днес. Двете жени в царството на Неру-Ра управляваха различно, мислеха различно. И от техния живот на земята се родиха две учения, два мирогледа, две разбирания, които ръководеха съдбините на народите. Причините?… Странно и невероятно, може би, но точно така. – Любовта на две жени, които обичаха различно. Всичките минали и сегашни мъдреци, владетели и законодатели, могат да се усмихнат недоверчиво и да не приемат истината, но тя е тъкмо такава. Ето как стана. Една сутрин Меру-Ир попита сестра си:

– Кжде е образт на принца?

– Ела и виж!

Меру-Ир тръгна след нея и видя образа на Сатия-Ра – беше поставен на висок пиедестал, обкован със злато и скъпоценни камъни. Около него бяха запалени светилници, които денонощно горяха. Същински храм, какъвто строяха на боговете.

– Ето го! – рече Дуна-Фу. Аз го обожавам и в негова чест заповядах да построят този храм. Аз идвам всеки ден тук и по цели часове се възхищавам от неговата хубост. Ела и ти. Тук е така тържествено. Понякога чувствувам, че той идва и ме понася към своята страна. Колко щастлива съм тогава! И аз зная, че той ще дойде, иначе не би оставил тук своя образ, който оживя в цялата страна. Всеки ден аз нося цветя и кадя благовонни масла.

– Ще се върне ли той? Вярваш ли ти?

– Ще се върне. Вярвам в това така, както е вярно, че аз никога не ще идвам вече тук, отговори Меру-Ир.

– Е, добре, но какво правиш ти за него? С какво го очакваш?

– Ела и виж!

И Дуна-Фу видя. По цели дни и нощи Меру Ир беше надвесена над неговата книга. Търсеше великото, което тя криеше в редовете си. Нейните очи сновяха между думите, четяха между тях.

Пред нея се разкриваше душата на възлюбления, която я носеше по светли и чудни пътища. И на свой ред тя казваше: – Щастлива съм!

Така годините се нижеха една след друга. Дверите на Неру-Ра управляваха държавата, както сърцето им диктуваше и вършеха това, което мислеха, че е добре. Едната казваше: – Голяма и силна е любовта ми към Сатия-Ра. Нека строят храмове в негова чест; нека ваят образа му; нека народът му отдаде своята почит. Когато дойде той, нека види, какво направих за него. Дигнете на всеки кръстопът паметник в негово име! Нека рекат поданиците ми: „Благословено е името му!“

И страната се покриваше с величествени храмове, украсени със злато, мрамор и абанос. Имената на Дуна-Фу и Сатия-Ра се произнасяха свещено, като имена на божества покровители.

Меру-Ир казваше:

– Велика е любовта ми към Сатия-Ра. Видях душата му, познах светлите пътища на неговия възход. узнах помишленията на неговото сърце. Широка е душата му като Вселената; ще тръгна по неговите светли пътища, негли някога ще се срещнем, ще разбере той моята любов, ще чуе той ритъма на моето сърце. Обичам Сатия Ра и за него аз живя, така както неговата книга ме учи.

Какво правеше Меру-Ир? Тя не построи нито един храм. не дигна нито един паметник. Нейното име се знаеше от малко хора в царството, които идваха при нея, защото бяха сетили лотоса, който цъфтеше в нейната чиста душа. Тя носеше запален светилник и сновеше между нещастния народ като облекчаваше неговите страдания. Тя търсеше страдащите, както сухата земя – влагата и лекуваше техните рани.

И в безкрайния низ на вековете, народите cе бяxa научили от своите първи учителки, които имаха ориста да се влюбят в принца и от една любовна история да очертаят пътищата, по които те тръгнаха. От тогава до ден днешен светът има една Дуна-Фу. която има своите поклонници, и една Меру-Ир, която също има своите почитатели. Едната строи храмове, създава култове, устройва тържества и запознава хората с блясъка и формата, традицията и ритуала. А другата безшумно, невидима и вечна, остана да живее в сърцевината на света.

Меру-Ир и Дуна-Фу живеят до днес. Тая вечна двойственост съществува още, защото Меру-Ир и Дуна-Фу чакат още Сатия-Ра. Те знаят, че той скоро ще дойде. Дуна-Фу не знае, коя ще предпочете, но тя се надява. След всичко, което тя направи за него, при нейните безбройни грижи той не ще я отмине.

И ето, след хилядолетия Сатия-Ра идва, могъщ и велик. Той идва, за да направи своя избор, за да сключи един велик съюз на земята.

Дуна-Фу и Меру-Ир го чакат.

В царска зала, потънала в разкош, на висок трон стои Дуна-Фу в последния ден на своето вековно очакване. Потънала е в злато, коприна и диаманти. На главата си има тежка корона, в ръката си – жезъл. Тя е символ на сила и красота. Народът влиза, отдава своята чест и смирено чака великото събитие. Той е смутен и уплашен. в душата му кипи постоянна злоба и мъка. Народът се страхува от нейното богатство трепери пред нейната сила.

Меру-Ир също го чака. И тя знае, че часът е вече ударил. Но тя знае, за коя ще дойде той. Затова тя го чака с ненарушимо спокойствие. Тя е безстрашна, тиха и лъчезарна като пролетно утро.

Дуна-Фу казва:

– Могъща съм. Нека се опита Меру-Ир да ме свали. Безчислени са моите подчинени, готови за бран. Несметно е моето богатство, дивна е моята хубост. Достойна съм за Сатия-Ра.

Меру-Ир отговаря:

– Ти не си вече могъща. Ти нямаш богатство. Времето е обезценило твоите скъпоценности. Ти нямаш и красота. Желанията набраздиха твоето лице. Ти ще паднеш, защото не позна Сатия-Ра! Часът е ударил!

Всички трепетно чакат.

Приятелите на Меру-Ир дълбоко вярват, че Дуна-Фу ще падне, както падат метеорите. Защото Сатия Ра никога не ще избере Дуна-Фу за жрица на сърцето си. Никога! Тя е стара и грозна. От глава до пети тя е само фалшив блясък. Не напразно всяка година от всичките краища на страната идваха врачки да поддържат нейната външна хубост.

Но дали Меру-Ир е млада и хубава по душа и тяло? За нея казват, че ония, които са я следвали, са я обичали толкова много, че всеки е жертвувал своя благотворен елексир, благодарение на което Меру-Ир остана вечно в своята младост и хубост такава, каквато е била през оная паметна нощ, когато срещна Сатия-Ра. Те са уверени, че Сатия-Ра ще сключи велик съюз с Меру-Ир. А Дуна-Фу може да чака векове още. Прахът на времето ще покрие нейното тленно богатство и нейната красота, защото тя не позна Сатия-Ра и не тръгна по неговите светли пътища.

 

Буча Бехар, списание „Житно зърно“, 1938 г.

 

Абонирайте се за новите публикации и се присъединете към още 3 874 абонати.