Днес хо­ра­та де­лят Хрис­та на „ис­то­ри­чен“, „кос­ми­чен“, „мис­ти­чен“ и т.н. Ала Хрис­тос сам по Се­бе Си е един и не­де­лим. Има са­мо един Хрис­тос – жи­ви­ят Хрис­тос, Кой­то е изяв­ле­ние на Бо­га, изяв­ле­ние на Лю­бов­та.

Хрис­тос – то­ва е Бог, Кой­то се раз­к­ри­ва на све­та.

Ка­то про­я­ва на Бо­га, Хрис­тос не мо­же да се от­де­ля от Не­го, не мо­же да се раз­г­леж­да вън от Не­го.

И ко­га­то Аз го­во­ря за Хрис­та, счи­там Го не ка­то от­в­ле­чен прин­цип, а ка­то ре­а­л­но въп­лъ­ще­ние на Лю­бов­та. Лю­бов­та, то­ва е най-ве­ли­ка­та ре­а­л­ност, а не не­що от­в­ле­че­но. Тя има фор­ма, съ­дър­жа­ние и сми­съл.

Най-пъ­лен из­раз на Лю­бов­та е дал на Зе­мя­та Хрис­тос – все ед­но как Го схва­щат хо­ра­та: ка­то „ис­то­ри­чен“, ка­то „кос­ми­чен“ или „мис­ти­чен“. За­що­то и ка­то ис­то­ри­чес­ка лич­ност, и ка­то кос­ми­чес­ка съ­щи­на, и ка­то мис­тич­но пре­жи­вя­ва­не, Хрис­тос е и си ос­та­ва най-съ­вър­ше­ни­ят из­раз на Лю­бов­та. И на­и­с­ти­на, ня­ма друг чо­век на Зе­мя­та пре­ди Хрис­та, кой­то да е имал по-го­ля­ма Лю­бов от Не­го. Ня­ма и в Кос­мо­са – вън, и в мис­тич­ни­те дъл­бо­чи­ни на ду­ша­та – вът­ре, по-пъл­но изяв­ле­ние на Лю­бов­та от оно­ва, ко­е­то ние оли­цет­во­ря­ва­ме в Хрис­та.

И то­га­ва как тряб­ва да се схва­щат ду­ми­те „ис­то­ри­чен“, „кос­ми­чен“ и „мис­ти­чен“ Хрис­тос? Про­я­вен на Зе­мя­та в да­ден ис­то­ри­чес­ки мо­мент, ка­то иде­а­лен чо­век, ка­то об­ра­зец на ис­тин­с­ки чо­век, Той е „ис­то­ри­чен“. И вре­ме­то то­га­ва хро­ни­ки­ра и сви­де­тел­с­т­ва за Не­го: „Ето чо­ве­кът! Ето ис­тин­с­ки­ят чо­век, в ко­го­то жи­ве­ят Лю­бов­та, Мъд­рост­та и Ис­ти­на­та, и кой­то ги при­ла­га.“

Поз­нат вът­реш­но, той ста­ва „мис­ти­чен“, а схва­щан и поз­на­ван ка­то про­я­ве­ния Бог в све­та, той ста­ва „кос­ми­чен“. И то­га­ва, фи­зи­чес­ка­та стра­на на Хрис­та, то­ва е ця­ло­то чо­ве­чес­т­во, обе­ди­не­но в ед­но тя­ло. Всич­ки чо­веш­ки ду­ши, в ко­и­то Хрис­тос жи­вее, обе­ди­не­ни в ед­но – то­ва е фи­зи­чес­ка­та стра­на на Хрис­та. Всич­ки ан­ге­ли, съб­ра­ни в сър­це­то на Хрис­та, пред­с­та­вят ду­хов­на­та му стра­на. А всич­ки Бо­жес­т­ва, съб­ра­ни в ума на Хрис­та, пред­с­та­вят Бо­жес­т­ве­на­та му стра­на. То­ва е „кос­мич­ни­ят“ Хрис­тос – про­я­ве­ни­ят Бог в све­та.

И за­то­ва мис­ти­кът виж­да нав­ся­къ­де Хрис­та – Ве­ли­кия брат на чо­ве­чес­т­во­то, Пър­ви­ят об­раз на чо­ве­ка, Пър­во­род­ния в све­та – на­ча­ло на чо­веш­кия род, на­ча­ло на чо­веш­ка­та ево­лю­ция. Пър­во­род­ни­ят, Кой­то е раз­вил и про­я­вил всич­ки Бо­жес­т­ве­ни доб­ро­де­те­ли, Кой­то е при­ло­жил всич­ки Бо­жес­т­ве­ни за­ко­ни. Пър­во­род­ни­ят, кой­то е из­дър­жал спо­луч­ли­во всич­ки из­пи­ти и е по­жер­т­вал всич­ко за сво­и­те бра­тя.

Пла­ни­ни, по­ле­та, из­во­ри, ре­ки, мо­ре­та, с всич­ки­те при­род­ни бо­гат­с­т­ва, ко­и­то се кри­ят в тях – всич­ко то­ва е из­раз на то­зи Ве­лик брат. Ала то­ва е ед­на дъл­бо­ка тай­на, за чи­е­то раз­би­ра­не се изис­к­ват хи­ля­ди го­ди­ни уси­ле­на ра­бо­та. Та­ка тряб­ва да се схва­ща Хрис­тос в не­го­ва­та ши­ро­та.

Един е Той, ма­кар и да Го схва­щат хо­ра­та ту ка­то „ис­то­ри­чен“, ту ка­то „кос­ми­чен“, ту ка­то „мис­ти­чен“. Всич­ки те­зи ду­ми тряб­ва да ожи­вят в ис­тин­с­ко­то поз­на­ва­не на Хрис­та, ка­то изя­ве­на и про­я­ве­на Лю­бов на Бо­га, а не да ос­та­нат су­хи по­ня­тия, зат­во­ри за чо­веш­ка­та ми­съл.

И на­и­с­ти­на, не е ли за мно­зи­на хрис­ти­я­ни „ис­то­ри­чес­ки­ят“Хрис­тос, до­шъл пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни, един зат­вор за тех­ния ум? Къ­де е го­во­рил Хрис­тос пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни за Се­бе Си ка­то за ис­то­ри­чес­ка лич­ност? Той го­во­ри за Се­бе Си ка­то дух, кой­то ще пре­бъд­ва на Зе­мя­та „до скон­ча­ние на ве­ка“, т.е. до за­вър­ш­ва­не на та­зи епо­ха на на­си­лие и зло, ко­я­то из­жи­вя­ва пос­лед­ни­те си дни. „Иде­те и про­по­вяд­вай­те“, каз­ва Той на уче­ни­ци­те Си, „и Аз ще бъ­да с вас до скон­ча­ние века.“

Ед­на от най-го­ле­ми­те заб­лу­ди е да се мис­ли, че Хрис­тос е на Не­бе­то, че се­ди и ча­ка вто­ро­то при­шес­т­вие, за да за­поч­не да съ­ди жи­ви­те и мър­т­ви­те. Ис­ти­на­та е, че Хрис­тос ни­ко­га не е на­пус­кал Зе­мя­та. Спом­не­те си не­го­ви­те ду­ми: „Да­де ми се вся­ка власт на Не­бе­то и на Зе­мя­та.“

Хрис­тос е, кой­то е дви­жил, дви­жи и ще дви­жи и „ис­то­рич­ния“, и „кос­мич­ния“, и „мис­тич­ния“ жи­вот на Зе­мя­та и чо­ве­чес­т­во­то.

Без Хрис­та ня­ма ис­то­рия.

Без Хрис­та ня­ма „Кос­мос“, си­реч ор­га­ни­зи­ран и ус­т­ро­ен свят.

Без Хрис­та ня­ма „мис­ти­чен“ жи­вот. Той е ве­ли­ки­ят вдъх­но­ви­тел на всич­ки от­к­ро­ве­ния във всич­ки вре­ме­на. Той е не­ви­ди­ми­ят дви­га­тел на це­лия ду­хо­вен жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то.

За то­ва сви­де­тел­с­т­ва и Све­ще­но­то пи­са­ние, в ко­е­то Хрис­тос се явя­ва цен­т­рал­но ли­це. За то­ва за­гат­ва и сам Хрис­тос в ду­ми­те: „За ме­не пи­са­ха Мой­сей и про­ро­ци­те.“ Мой­сей, в ши­рок сми­съл, пред­с­та­вя всич­ки ду­хов­ни во­да­чи на чо­ве­чес­т­во­то, всич­ки уче­ни, фи­ло­со­фи, пи­са­те­ли, по­е­ти, ху­дож­ни­ци, му­зи­кан­ти, ко­и­то под­гот­вят чо­веш­ки­те умо­ве за раз­би­ра­не на Хрис­та, на Бо­жес­т­ве­на­та ис­ти­на. Кол­ко­то и пре­ход­ни да из­г­леж­дат тех­ни­те про­и­з­ве­де­ния, кол­ко­то и про­мен­ли­ви да са тех­ни­те те­о­рии, те не са про­и­з­вол­ни, те се съз­да­ват под вли­я­ние на един Все­ми­рен за­кон на Ду­ха, кой­то ра­бо­ти у хо­ра­та по един спе­ци­а­лен на­чин. Всич­ки те­зи чо­ве­ци сле­до­ва­тел­но са ра­бо­ти­ли за всес­т­ран­но­то пов­ди­га­не на чо­ве­чес­т­во­то, под­гот­вя­ли са пъ­тя за ид­ва­не­то на Хрис­та.

За­що­то не е лес­но един ве­лик дух ка­то Хрис­та да дой­де меж­ду чо­ве­ци­те. Те тряб­ва да ра­бо­тят уси­ле­но в те­че­ние на ня­кол­ко хи­ля­ди го­ди­ни, за да дой­де Хрис­тос меж­ду тях. Не се сли­за лес­но на Зе­мя­та.

Ала със сво­е­то сли­за­не на Зе­мя­та Хрис­тос от­к­ри но­ва епо­ха в раз­ви­ти­е­то на чо­ве­чес­т­во­то. Той очер­та пъ­тя, по кой­то един­с­т­ве­но мо­же да въз­ле­зе чо­веш­ка­та ду­ша към Бо­га. И за­то­ва той каз­ва: „Аз съм Пъ­тя, Ис­ти­на­та и Жи­во­та.“

Пъ­тят – раз­б­ран в ши­рок сми­съл на ду­ма­та – то­ва е дви­же­ни­е­то на Ду­ха в ра­зум­но­то при­ла­га­не за­ко­ни­те на при­ро­да­та.

Жи­во­тът – то­ва е хар­мо­нич­но­то ор­га­ни­зи­ра­не на еле­мен­ти­те и раз­ви­тие на си­ли­те в Бо­жес­т­ве­на­та ду­ша.

Ис­ти­на­та – то­ва е про­я­ва на еди­ния Бог, Кой­то съз­да­ва ус­ло­вия за раз­ви­тие на всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва.

Из­ля­зъл от Бо­жес­т­ве­ния свят на Ис­ти­на­та и сля­зъл в ма­те­ри­а­л­ния свят, Хрис­тос свър­з­ва чо­веш­ки­те ду­ши със све­та на Ис­ти­на­та, къ­де­то се кри­ят ве­ли­ки­те це­ли на вся­ко би­тие. Тряб­ва да има ед­на ниш­ка, ко­я­то да съ­е­ди­ни чо­веш­ки­те ду­ши, по­тъ­на­ли в ма­те­ри­я­та, с Бо­га. Са­мо Хрис­тос е, Кой­то мо­же да про­ка­ра та­зи ниш­ка – да съ­е­ди­ни чо­ве­ци­те с Бо­га. За­що­то Той, Кой­то сле­зе от Бо­жес­т­ве­ния свят, но­сей­ки жи­вот от све­та на Ис­ти­на­та, въз­ле­зе на­но­во в не­го, ка­то по та­къв на­чин очер­та пъ­тя, кой­то во­ди от вре­мен­ния жи­вот към веч­ния.

„А ве­чен жи­вот е, каз­ва Хрис­тос, да поз­на­ят Те­бе, Еди­на­го Ис­ти­на­го Бо­га и пра­те­ния от Те­бе Ису­са Хрис­та.“

Да поз­на­ят Бо­га – за­ро­ди­ши­те на Ду­ха, ус­ло­ви­я­та, си­ли­те и за­ко­ни­те, на ко­и­то се кре­пи и по ко­и­то се гра­ди то­зи ве­ли­чес­т­вен ред на не­ща­та. И Хрис­та – ра­зум­но­то на­ча­ло, ко­е­то из­ли­за от еди­ния Бог, но­си жи­вот на всич­ки съ­щес­т­ва, нап­рав­ля­ва ги и ги съх­ра­ня­ва, ка­то ги свър­з­ва с пър­вич­ния цен­тър на всич­ко, ко­е­то е. Хрис­тос е пъ­тят на оно­ва ра­зум­но дви­же­ние на ду­ши­те, ко­е­то ги во­ди към веч­ния жи­вот в Ис­ти­на­та И за­то­ва, ко­га­то за­пит­ват Хрис­та, за­що е до­шъл на Зе­мя­та, той от­го­ва­ря: „Аз за­то­ва се ро­дих и за­то­ва дой­дох в све­та, за да сви­де­тел­с­т­вам за Ис­ти­на­та.“

Те­зи ду­ми оба­че са ед­на ма­те­ма­тич­на фор­му­ла. Въп­ро­сът за ид­ва­не­то на Хрис­та е един от най-дъл­бо­ки­те въп­ро­си в чо­веш­кия жи­вот. Ала мно­зи­на смя­тат, че е лес­но да се от­го­во­ри на то­зи въп­рос. Те каз­ват, че Хрис­тос до­шъл на Зе­мя­та, за да пос­т­ра­да и да спа­си чо­ве­чес­т­во­то. Но ид­ва­не­то на Хрис­та на Зе­мя­та не е въп­рос на стра­да­ние. Стра­да­ни­е­то е вто­рич­но яв­ле­ние в жи­во­та на Хрис­та – то да­леч не е в със­то­я­ние да оп­ре­де­ли то­зи ва­жен мо­мент в ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то. Спа­се­ни­е­то, та­ка как­то го схва­щат хо­ра­та, съ­що е ед­но час­тич­но раз­би­ра­не на то­ва ве­ли­ко съ­би­тие.

Днес оба­че всич­ки про­по­вед­ни­ци раз­п­ра­вят, че Хрис­тос бил до­шъл на Зе­мя­та, за да спа­си хо­ра­та. Ако Хрис­тос бе спа­сил све­та по он­зи ме­ха­ни­чес­ки на­чин, как­то хо­ра­та го раз­би­рат и ако те бя­ха дейс­т­ви­тел­но спа­се­ни, ня­ма­ше да жи­ве­ят та­ка про­тив­но на ду­ха на Хрис­то­во­то уче­ние. Оче­вид­но, съв­сем друг сми­съл има иде­я­та за спа­се­ни­е­то. То не е там, къ­де­то хо­ра­та го тър­сят, ни­то ид­ва та­ка ме­ха­нич­но, как­то те си мис­лят.

Хрис­тос до­не­се на Зе­мя­та на­у­ка­та за ду­ша­та. Той по­ка­за пъ­тя, по кой­то чо­веш­ки­те ду­ши мо­гат да поз­на­ят Бо­га, да до­би­ят веч­ния жи­вот. Вра­та на то­зи път е Лю­бов­та. Кой­то ми­не през та­зи вра­та, ще из­ле­зе на он­зи цар­с­ки път, по кой­то го ча­кат ве­ли­ки под­ви­зи.

Мно­го ве­ли­ки ду­ши са сли­за­ли на Зе­мя­та пре­ди Хрис­та, но те не са мог­ли да се спра­вят с мъч­на­та за­да­ча за пов­ди­га­не на чо­ве­чес­т­во­то. Тряб­ва­ше да сле­зе Хрис­тос, за да раз­ре­ши та­зи съ­щес­т­ве­на и важ­на за­да­ча и да по­ка­же на хо­ра­та един опи­тен път, по кой­то и те да я раз­ре­шат. Пре­ди Хрис­та Бог е пра­щал на Сво­я­та ни­ва слу­ги­те Си – про­ро­ци, све­тии, но те не мо­жа­ха да свър­шат ра­бо­та­та как­то тряб­ва. Ко­га­то Хрис­тос, „Си­нът Бо­жи“, сле­зе на Зе­мя­та, ра­бот­ни­ци­те от ця­ло­то Не­бе се съ­е­ди­ни­ха в Не­го­во­то име, за да до­вър­шат за­поч­на­то­то де­ло.

В Еван­ге­ли­е­то се каз­ва, че Бог тол­ко­ва въз­лю­бил све­та, що­то из­п­ра­тил Си­на Сво­е­го еди­но­род­на­го, за да не по­ги­не все­ки, кой­то вяр­ва в Не­го, а да има жи­вот ве­чен. Си­нът – то­ва е Сло­во­то, ра­зум­но­то, Бо­жес­т­ве­но­то, ко­е­то един­с­т­ве­но мо­же да въз­с­та­но­ви хар­мо­ни­я­та в све­та и връз­ка­та на чо­веш­ки­те ду­ши с Бо­га. Хрис­тос мо­жа да въз­с­та­но­ви та­зи връз­ка и да уп­раж­ни вли­я­ние вър­ху чо­ве­чес­т­во­то ка­то ця­ло, за­що­то сам Той бе­ше свър­зан с ве­ли­ко­то, мощ­но Ця­ло. И ко­га­то в Еван­ге­ли­е­то се го­во­ри за сли­за­не­то на Ду­ха вър­ху Ису­са, под­раз­би­ра се оно­ва съ­е­ди­не­ние на Ису­са с ко­лек­тив­ния дух на ра­зум­ния свят, бла­го­да­ре­ние на ко­е­то ста­на въз­мож­но осъ­щес­т­вя­ва­не­то на ед­на Бо­жес­т­ве­на идея на Зе­мя­та. За­що­то та­къв е за­ко­нът на Зе­мя­та – за да се вър­ши Бо­жи­е­то де­ло, тряб­ва един чо­век на Зе­мя­та да се съ­е­ди­ни с ед­но съ­щес­т­во от Не­бе­то. В слу­чая то­ва съ­щес­т­во бе­ше ко­лек­тив­ни­ят Бо­жи Дух.

От то­ва гле­ди­ще, Хрис­тос е ко­лек­ти­вен дух. Той съ­щес­т­ву­ва ка­то еди­ни­ца, но съ­щев­ре­мен­но е ко­лек­ти­вен Дух. Той е сбор от всич­ки си­но­ве Бо­жии, чи­и­то ду­ши и сър­ца бли­кат от жи­вот и Лю­бов. Всич­ки си­но­ве Бо­жии, съ­е­ди­не­ни в ед­но, всич­ки ра­зум­ни ду­ши, ко­и­то жи­ве­ят в Бо­жес­т­ве­но еди­не­ние, то­ва е Хрис­тос.

Ид­ва­не­то на Хрис­та на Зе­мя­та е най-важ­но­то съ­би­тие в ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то. То е ед­но из­к­лю­чи­тел­но съ­би­тие, как­то по съ­дър­жа­ние, та­ка и по сми­съл. С не­го е свър­за­на ос­нов­на­та идея на чо­веш­кия жи­вот – иде­я­та за без­с­мър­ти­е­то, иде­я­та за веч­ния жи­вот. И уси­ли­я­та на ця­ло­то чо­веш­ко съ­щес­т­ву­ва­не се свеж­да към то­ва – да се пос­тиг­не без­с­мър­ти­е­то, да се вле­зе във веч­ния жи­вот.

„А ве­чен жи­вот е“, каз­ва Хрис­тос – „да поз­на­ят Те­бе, Еди­на­го Ис­ти­на­го Бо­га и пра­те­ния от Те­бе Ису­са Хрис­та.“ Да поз­на­ят Бо­га, да поз­на­ят Хрис­та.

Поз­на­ха ли хо­ра­та Хрис­та, ко­га­то той се яви пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни? Поз­на­ват ли го и днес? Ко­га­то ис­ти­на­та се яви в све­та, тя ня­ма да се об­ле­че в цар­с­ки дре­хи, а в скром­на пре­мя­на. Та­ка и Хрис­тос се яви пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни в прос­та фор­ма, в ко­я­то хо­ра­та не мо­жа­ха да го поз­на­ят. Ала та­ки­ва са за­ко­ни­те на то­зи свят. В та­зи прос­та дре­ха – при­вид­но, чо­век ка­то всич­ки дру­ги хо­ра, до­ри и уче­ни­ци­те Му не Го поз­на­ва­ха на­пъл­но. Са­мо три­ма от тях ви­дя­ха при пре­о­б­ра­же­ни­е­то на Хрис­та не­го­во­то „ли­це“, т.е. не­го­ва­та вът­реш­на стра­на. В та­зи вът­реш­на свет­ли­на те Го ви­дя­ха и поз­на­ха та­къв, ка­къв­то бе­ше меж­ду ан­ге­ли­те.

За ев­ре­и­те Хрис­тос бе­ше „си­нът на Йо­си­фа, си­нът на дър­во­де­ле­ца“. За книж­ни­ци­те и фа­ри­се­и­те той бе­ше бого­ху­лец, са­моз­ван ме­сия, кой­то сам Се­бе Си на­ри­ча „Син Бо­жи“. Той не из­хож­да­ше от тех­ни­те сре­ди, не бе­ше се учил при тях.

Къ­де се бе­ше учил Хрис­тос? За­що­то всич­ко, ко­е­то той е нап­ра­вил, сви­де­тел­с­т­ва за не­го­ви­те об­шир­ни зна­ния. И днес още има хо­ра, ко­и­то си мис­лят, че Хрис­тос е бил прост, не­ук чо­век. То­ва оба­че съв­сем не е та­ка. Сам Хрис­тос, об­ръ­щай­ки се към сво­и­те слу­ша­те­ли, каз­ва: „Ако не раз­би­ра­те зем­ни­те не­ща, за ко­и­то ви го­во­ря, как ще раз­бе­ре­те не­бес­ни­те?“ Ка­то го­во­ри за „не­бес­ни­те не­ща“, Хрис­тос е под­раз­би­рал ве­ли­ки­те мис­те­рии на Слън­це­то. Той оба­че е раз­би­рал и „зем­ни­те не­ща“ – бил е за­поз­нат с то­га­ваш­на­та ка­ба­ла, с фи­ло­со­фи­я­та на из­точ­ни­те на­ро­ди и на гър­ци­те, как­то и с то­га­ваш­ни­те на­у­ки.

На­и­с­ти­на Хрис­тос е ня­мал нуж­да да се учи в чо­веш­ки­те учи­ли­ща. Още по­ве­че, че це­ли­ят му зе­мен жи­вот е бил сам по се­бе си пред­мет­но уче­ние за не­го. Той е бил из­вор на нов опит, по­ле за при­ла­га­не на оне­зи ве­ли­ки прин­ци­пи и за­ко­ни, ко­и­то Той е поз­на­вал в тях­но­то дейс­т­вие в не­ви­ди­мия свят. Бла­го­да­ре­ние на сво­е­то про­бу­де­но съз­на­ние и на връз­ка­та Си с не­ви­ди­мия свят, Той ви­на­ги е мо­гъл да чер­пи поз­на­ния нап­ра­во от не­го.

И ко­га­то Хрис­тос се е мо­лел, мо­лит­ва­та за не­го е би­ла раз­го­вор с ра­зум­ния свят. Чрез мо­лит­ва­та Хрис­тос е вли­зал в раз­го­вор с не­ви­ди­мия свят, с всич­ки йе­рар­хии в не­го, с Бо­га. Чрез мо­лит­ва­та не­ви­ди­ми­ят свят пре­да­де на Хрис­та он­зи ве­лик урок, кой­то Той има­ше да учи на Зе­мя­та, раз­к­ри му она­зи за­да­ча, ко­я­то има­ше да раз­ре­ши в об­с­та­нов­ка­та на зем­ния жи­вот. Ед­ва след раз­ре­ша­ва­не­то на сво­я­та труд­на за­да­ча, Хрис­тос е раз­б­рал опит­но, че един­с­т­ве­ни­ят път за спа­се­ние на чо­ве­чес­т­во­то е Лю­бов­та. То­га­ва е раз­б­рал и дъл­бо­кия сми­съл на всич­ки­те Си стра­да­ния.

За хо­ра­та оба­че, как­во­то и да при­каз­ват, стра­да­ни­я­та на Хрис­та, не­го­во­то раз­пя­тие и по­зор­на смърт, си ос­та­ват ед­на от най-го­ле­ми­те за­гад­ки. За­що Хрис­тос, най-ве­ли­ка­та ду­ша, ко­я­то ня­ко­га е по­се­ща­ва­ла Зе­мя­та, най ве­ли­ки­ят ха­рак­тер, кой­то ня­ко­га се е про­я­вил, за­що то­зи до­бър, умен и си­лен чо­век е тряб­ва­ло да ум­ре та­ка тра­гич­но? Све­ще­на­та кни­га каз­ва, че та­ка би­ло „пи­са­но“ – и ни­що по­ве­че. Дру­ги твър­дят, че то­ва тряб­ва­ло да ста­не, за да се спа­си све­та. А сам Хрис­тос каз­ва, че до­шъл в све­та да сви­де­тел­с­т­ва за Ис­ти­на­та.

Ед­но оба­че мо­же да се ка­же с уве­ре­ност – Хрис­тос бе­ше раз­пъ­нат, за­що­то Лю­бов­та не взе учас­тие в не­го­вия жи­вот от­вън. А там, къ­де­то Лю­бов­та не взе­ме учас­тие, се явя­ват най-го­ле­ми­те стра­да­ния, най-го­ле­ми­те дра­ми и тра­ге­дии. Не Лю­бов­та ги съз­да­ва, а със­те­за­ни­е­то за нея. Лю­бов­та са­ма по се­бе си но­си нав­ся­къ­де свет­ли­на, мир и ра­дост.

Как­то и да е, но ние виж­да­ме, че бе­ше до­пус­на­то Хрис­тос да бъ­де раз­пъ­нат. На кръс­та Хрис­тос пре­жи­вя оно­ва, ко­е­то мо­же да се на­ре­че идей­но-мис­тич­ни стра­да­ния – най-дъл­бо­ки­те и най-ин­тен­зив­ни стра­да­ния, ко­и­то мо­же да пре­жи­вее ед­на чо­веш­ка ду­ша. Той тряб­ва­ше да из­пие да дъ­но ча­ша­та на стра­да­ни­я­та – она­зи ча­ша, в ко­я­то бя­ха съб­ра­ни всич­ки гор­чи­ви утай­ки на ми­на­ло­то. Ала в те­зи кон­ден­зи­ра­ни, ин­тен­зив­ни стра­да­ния, не­му се раз­к­ри­ха всич­ки тай­ни на ми­на­ло­то. И за­то­ва, съз­на­вай­ки важ­ност­та на мо­мен­та, след вът­реш­на­та дра­ма, пре­жи­вя­на в Гет­си­ман­с­ка­та гра­ди­на, Хрис­тос каз­ва: „За то­зи час Аз дой­дох.“ Чрез мо­гъ­ща­та ал­хи­мия на Лю­бов­та, Хрис­тос прет­во­ри от­ро­ви­те, съб­ра­ни в та­зи ча­ша и по та­къв на­чин лик­ви­ди­ра вед­нъж-за­ви­на­ги с на­си­ли­е­то.

И на­и­с­ти­на, не мо­же­ше ли Хрис­тос, кой­то е бил си­лен, ге­ни­а­лен чо­век, кой­то е зна­ел своя ви­сок про­и­з­ход, кой­то всич­ко е пред­виж­дал, кой­то е зна­ел, как­во ще ста­не, не мо­же­ше ли той да пре­дот­в­ра­ти стра­да­ни­я­та, ко­и­то са го ча­ка­ли? Пред не­го е сто­я­ла ал­тер­на­ти­ва­та – или да при­зо­ве „ан­гел­с­ки­те ле­ги­о­ни“, с по­мощ­та на ко­и­то да уни­що­жи и ев­рейс­кия на­род, и рим­с­ка­та им­пе­рия, си­реч да си пос­лу­жи с ме­то­ди­те на ми­на­ло­то, с Мой­се­е­в­с­ко-Или­е­в­с­кия ме­тод на си­ла­та и ме­ча, с ме­то­ди­те на древ­ни­те ма­го­ве и адеп­ти, или да при­е­ме ча­ша­та и кръс­та и да ги пре­въз­мог­не чрез си­ла­та на Лю­бов­та. Хрис­тос из­б­ра вто­ро­то и то­ва бе­ше един пръв по ро­да си опит на Зе­мя­та.

И на­и­с­ти­на, ако Хрис­тос се бе­ше уп­ла­шил от стра­да­ни­я­та, ако се бе уп­ла­шил от кръс­та, на кой­то от­пос­ле го раз­пъ­на­ха, от гвоз­де­и­те, с ко­и­то го при­ко­ва­ха, от ко­пи­е­то, с ко­е­то го про­ни­за­ха, той ня­ма­ше да да­де ед­но но­во, съ­щес­т­ве­но раз­ре­ше­ние на труд­на­та за­да­ча за пов­ди­га­не на чо­веш­ка­та ду­ша. Той раз­то­пи и по­ру­га­ния, и уда­ри на би­ча, и кръст, и гвоз­деи, и ко­пия с огъ­ня на Лю­бов­та – ед­нич­ки­ят огън, кой­то мо­же да раз­то­пи оръ­жи­я­та на на­си­ли­е­то. И опи­тът Му из­ле­зе спо­луч­лив.

Та­ка Хрис­тос раз­ре­ши ед­на за­да­ча, от ко­я­то за­ви­се­ше бъ­де­ще­то на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во. Та­ка Той от­к­ри пъ­тя за спа­се­ни­е­то на оне­зи стра­да­щи ду­ши, за ко­и­то бе до­шъл. За те­зи имен­но прос­ти, но въз­ви­ше­ни ду­ши, ко­и­то има­ха сме­лост­та да вло­жат вя­ра­та си в не­го – не за уче­ни­те, сил­ни­те, ре­ли­ги­о­з­ни­те хо­ра на своя век – Хрис­тос по­ло­жи жи­во­та Си, за да жи­ве­ят те в она­зи Лю­бов, ко­я­то Той им да­де.

В стра­да­ни­я­та на Хрис­та се крие не­що ве­ли­ко. Те пред­с­та­вят скри­та­та стра­на на Хрис­то­вия жи­вот, за ко­я­то хо­ра­та ни­що не зна­ят. И все пак, ко­га­то Аз го­во­ря за стра­да­ни­я­та на Хрис­та, в моя ум из­пък­ват две ве­ли­ки ка­чес­т­ва на Хрис­та – не­го­во­то без­по­доб­но тър­пе­ние и не­го­во­то сми­ре­ние. Бла­го­да­ре­ние на тях Той по­не­се всич­ки ху­ли, по­ру­га­ния и оби­ди, ко­и­то хо­ра­та Му на­не­со­ха. Пред всич­ко то­ва Хрис­тос е ос­та­нал тих, спо­ко­ен и не­въз­му­тим, ка­то че ни­що не ста­ва. От очи­те Му не е кап­на­ла ни ед­на съл­за. То­ва е ве­ли­ко тър­пе­ние, то­ва е са­мо­о­б­ла­да­ние, то­ва е Лю­бов! То­ва е ка­на­ра, ко­я­то ни­що не мо­же да раз­бие.

Раз­пъ­ва­не­то на Хрис­та бе­ше ед­на тра­ге­дия, но та­зи тра­ге­дия има­ше сво­е­то раз­ре­ше­ние – въз­к­ре­се­ни­е­то. Хрис­тос въз­к­ръс­на и чрез въз­к­ре­се­ни­е­то Си по­бе­ди смърт­та. И та­ка, как­то в стра­да­ни­я­та не­му се раз­к­ри­ха тай­ни­те на ми­на­ло­то, та­ка във въз­к­ре­се­ни­е­то той по­лу­чи от­к­ро­ве­ние за бъ­де­ще­то.

В ли­це­то на Хрис­та ние има­ме един ис­тин­с­ки си­лен чо­век, един мо­щен дух, един ге­рой. Той всич­ко пре­о­до­ля – и мъ­че­ния, и кръст, и гроб.

Хрис­тос не но­си док­рай дър­ве­ния кръст. Той го но­си са­мо до из­вес­т­но мяс­то и пос­ле го хвър­ли на Зе­мя­та. Хо­ра­та мис­лят, че той го е хвър­лил, за­що­то из­не­мог­вал под не­го­ва­та те­жест. Не, Хрис­тос не бе­ше слаб чо­век. Той мо­же­ше да но­си кръс­та, но го ос­та­ви, за да по­ка­же на чо­ве­чес­т­во­то, как­во го очак­ва. Той ис­ка­ше да ка­же: „Аз мо­га да но­ся кръс­та на стра­да­ни­я­та на жи­ви­те хо­ра, но да но­ся дър­вен кръст не ис­кам!“ Ала днеш­ни­те хрис­ти­я­ни все още но­сят и це­лу­ват дър­ве­ния кръст, през­рян от са­мия Хрис­тос!

Хвър­лил дър­ве­ния кръст на Зе­мя­та, Хрис­тос се из­п­ра­ви и пое прав своя път към Гол­го­та. При­ко­ва­ха Го на кръс­та. Ала и на кръс­та мно­го не стоя. Той сам се от­ко­ва. Как? Ка­то из­ле­зе из тя­ло­то Си и оти­де при Йо­си­фа Ари­ма­тейс­ки.

Пог­ре­ба­ха го и за­пе­ча­та­ха гро­ба. Но и от­там из­ле­зе. Той не ис­ка­ше да ос­та­ви тя­ло­то Си в гро­ба, за­що­то то бе­ше жи­во. Той сам го въз­к­ре­си.

Ан­ге­лът, кой­то при­чи­ни смърт­та Му, за­не­се ду­ша­та Му в ада, но и тук Хрис­тос не стоя дъл­го. С вли­за­не­то Си в ада Той при­чи­ни ця­ла ре­во­лю­ция – Той раз­д­ви­жи всич­ки­те му жи­те­ли и ги пус­на на сво­бо­да. Не мис­ле­те, че след въз­к­ре­се­ни­е­то Си Хрис­тос бе­ше сам – в ада Той бе­ше вожд на ця­ло войн­с­т­во от ан­ге­ли, ко­и­то очис­ти­ха ада от всич­ки зат­вор­ни­ци.

С всич­ко то­ва Хрис­тос до­ка­за, че сил­ни­ят не мо­же да бъ­де дър­жан на кръст, ни­то мо­же да бъ­де зат­во­рен в гроб. Сил­ни­ят не уми­ра – той въз­к­ръс­ва и да­ва жи­вот и на дру­ги­те. Хрис­тос бе сър­це­то на Бо­га, и за­то­ва той въз­к­ръс­на. Бо­жи­е­то сър­це не мо­же да ум­ре. И то се въз­вър­на там, от­къ­де­то бе дош­ло. Ала с ця­ла­та та­зи тра­ге­дия, ко­я­то се ра­зиг­ра на Гол­го­та, то вля но­ва кръв в из­то­ще­ни­те жи­ли на чо­ве­чес­т­во­то и да­де нов им­пулс на Бо­жес­т­ве­но­то кръ­во­о­б­ра­ще­ние на жи­во­та.

При сво­е­то ид­ва­не пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни на Зе­мя­та, Хрис­тос ни по­ка­за са­мо ед­на­та стра­на на своя об­раз. Ние виж­да­ме Хрис­та в уни­же­ния и скър­би, в стра­да­ния и из­пи­та­ния. Ние го виж­да­ме ка­то ге­рой на из­куп­ле­ни­е­то. Хо­ра­та не поз­на­ват още Хрис­та в не­го­ва­та сла­ва, в не­го­ва­та Бо­жес­т­ве­на мощ и си­ла.

Си­лен и мо­щен е се­га Хрис­тос! В ми­на­ло­то про­би­ха ръ­ка­та на Хрис­та с гвоз­деи. Но днес ни­кой не мо­же да про­бие та­зи ръ­ка с гвоз­деи – те ми­гом ще се раз­то­пят!

В ми­на­ло­то раз­пъ­на­ха Хрис­та на кръст, но днес ня­ма та­ко­ва го­ля­мо дър­во, на ко­е­то мо­гат да го раз­пъ­нат. Хрис­тос не мо­же да бъ­де раз­пъ­нат вто­ри път!

То­зи Хрис­тос иде се­га да по­се­ти чо­веш­ки­те умо­ве и сър­ца. Той ще сру­ти всич­ки зат­во­ри, ще за­ли­чи всич­ки лъж­ли­ви уче­ния – всич­ко оно­ва,ко­е­то раз­ру­ша­ва чо­веш­кия ум и сър­це, ко­е­то вся­ва смут и без­на­ча­лие, ко­е­то ско­ва­ва чо­веш­кия жи­вот. Той е жи­ви­ят Хрис­тос, Кой­то вна­ся жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да за всич­ки ду­ши, Кой­то пов­ди­га и съ­буж­да у тях Лю­бов към всич­ко.

Ко­га­то каз­вам, че Хрис­тос иде се­га, ня­кои мис­лят, че той ще дой­де от­вън. Хрис­тос ня­ма да дой­де от­вън, той не ще дой­де ни­то в чо­веш­ка, ни­то в как­ва да е дру­га фор­ма. Ко­га­то слън­че­ви­те лъ­чи вли­зат във ва­ши­те до­мо­ве, зна­чи ли то­ва, че са­мо­то Слън­це ви е по­се­ти­ло?

Пом­не­те: Хрис­тос е про­я­ва на Бо­жи­я­та Лю­бов. И той ще дой­де ка­то вът­реш­на свет­ли­на в умо­ве­те и сър­ца­та на хо­ра­та. Та­зи свет­ли­на ще прив­ле­че всич­ки око­ло Хрис­та ка­то око­ло ве­лик цен­тър. От­ва­ря­не­то на чо­веш­ки­те умо­ве и сър­ца и при­е­ма­не­то на Хрис­та от­вът­ре – то­ва ще бъ­де пов­тор­но­то ид­ва­не на Хрис­та на Зе­мя­та. Не го ли при­е­мат по то­зи на­чин хо­ра­та, ще про­дъл­жа­ва то­зи жи­вот на без­лю­бие, на стра­да­ния и не­во­ли, на вън­ш­ни вяр­ва­ния, су­е­ве­рия и заб­лу­ди.

Пле­не­ни от те­зи вън­ш­ни вяр­ва­ния, мно­го ре­ли­ги­о­з­ни хо­ра днес се спъ­ват, ка­то каз­ват: „Хрис­тос е благовес­т­вал пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни. Той е ка­зал, как­во­то е имал да ка­же и се­га е въз­ля­зъл на Не­бе­то, до­ка­то нас­тъ­пи Вто­ро­то при­шес­т­вие, ко­га­то ще дой­де пак да съ­ди жи­ви­те и мър­т­ви­те.“

Ала Аз ви каз­вам: „Хрис­тос във вре­ме и прос­т­ран­с­т­во не е бла­го­вес­т­вал!

Ние не гле­да­ме на Хрис­та и не­го­во­то уче­ние ка­то на не­що ми­на­ло.

Ние не гле­да­ме на Хрис­та и не­го­во­то уче­ние ка­то на не­що, ко­е­то ще дой­де в бъ­де­ще.

Ние гле­да­ме на Хрис­та и не­го­во­то уче­ние ка­то на веч­но нас­то­я­ще!

Ето за­що не са­мо през вре­ме на сво­я­та три­го­диш­на про­по­вед, но и в те­че­ние на две хи­ля­ди го­ди­ни, Хрис­тос не е прес­та­нал да го­во­ри. И ако мо­же­ше да се въз­с­та­но­ви всич­ко оно­ва, ко­е­то Той е го­во­рил в те­че­ние на три­те го­ди­ни, през ко­и­то е про­по­вяд­вал на то­га­ваш­ни­те хо­ра, ако мо­же­ше да се въз­с­та­но­ви и оно­ва, ко­е­то Той е го­во­рил в те­че­ние на те­зи две хи­ля­ди го­ди­ни, хо­ра­та щя­ха да имат ед­но цен­но зна­ние. Но и от оно­ва, ко­е­то Хрис­тос е го­во­рил в те­че­ние на три­те го­ди­ни на сво­я­та про­по­вед, мно­го мал­ко е би­ло за­па­зе­но – са­мо от­къс­ле­ци. Мно­го и от пос­ла­ни­я­та на Па­вел, как­то и на дру­ги­те апос­то­ли, са ос­та­на­ли скри­ти за све­та. Те оба­че ня­ко­га ще из­ля­зат на бял свят. Те и се­га се раз­к­ри­ват, но са­мо на нап­ред­на­ли­те уче­ни­ци.

Мис­ли­те ли, от дру­га стра­на, че Хрис­тос из­не­се ця­ло­то Си уче­ние? В срав­не­ние с то­ва, ко­е­то Хрис­тос но­се­ше, Той да­де мно­го мал­ко на то­га­ваш­ни­те хо­ра. Хо­ра­та по оно­ва вре­ме не бя­ха го­то­ви за на­у­ка. Ето за­що Той им го­во­ре­ше с прит­чи. Хрис­тос не ис­ка­ше да да­де оръ­жи­е­то Си в ръ­це­те на не­ве­жи­те, за да го обър­нат про­тив Не­го.

Мис­ли­те ли, че ако днес дой­де Хрис­тос, Той ще го­во­ри та­ка, как­то е го­во­рил пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни? Дру­го­я­че ще го­во­ри днес Хрис­тос. Той ще про­по­вяд­ва, пре­ди всич­ко, ве­ли­ка­та на­у­ка на Лю­бов­та и ме­то­ди­те за ней­но­то при­ла­га­не. Той ще про­по­вяд­ва пъ­тя на уче­ни­чес­т­во­то, брат­с­т­во­то и слу­же­ни­е­то. За­що­то за­ко­нът на ево­лю­ци­я­та изис­к­ва днес то­ва.

И се­га ве­ли­ки­ят Учи­тел се об­ръ­ща към всич­ки про­бу­де­ни ду­ши, въз­вес­тя­вай­ки им ос­но­ви­те на но­во­то бла­го­вес­тие:

„Да бъ­дат всич­ки при­леж­ни уче­ни­ци,

доб­ри бра­тя,

вер­ни и ис­тин­ни слу­жи­те­ли!“

За­що­то са­мо оне­зи, ко­и­то са при­леж­ни уче­ни­ци, доб­ри бра­тя и ис­тин­с­ки слу­жи­те­ли, мо­гат да бъ­дат твор­ци на но­ва­та кул­ту­ра, в ко­я­то Хрис­тос ще жи­вее във все­ки чо­век и меж­ду всич­ки хо­ра.

Не обик­но­ве­ни вяр­ва­щи ис­ка днес Хрис­тос, не хо­ра, ко­и­то во­ю­ват един про­тив друг, не гос­по­да­ри и жре­ци, а ис­тин­с­ки чо­ве­ци – твор­ци на но­во­то, уче­ни­ци, бра­тя и слу­жи­те­ли.

Не хо­ра, ко­и­то пос­то­ян­но Го раз­пъ­ват вът­ре в се­бе си, ис­ка днес Хрис­тос, а чо­ве­ци, ко­и­то Го при­е­мат да жи­вее с тях и меж­ду тях, ко­и­то да бъ­дат ед­но с Не­го.

Днес Хрис­тос въз­вес­тя­ва ед­на кул­ту­ра без раз­пя­тия, кул­ту­ра на въз­к­ре­се­ни­е­то. За­що­то ние ви­дях­ме, как­ви са ре­зул­та­ти­те на съв­ре­мен­на­та кул­ту­ра, съз­да­де­на от хо­ра, ко­и­то раз­пъ­на­ха Хрис­та. Дош­ло е вре­ме да се по­ло­жат ос­но­ви­те на ед­на но­ва кул­ту­ра, ко­я­то да бъ­де из­г­ра­де­на не от хо­ра, ко­и­то се кла­нят на раз­пъ­на­тия Хрис­тос, а от чо­ве­ци-бра­тя, в ко­и­то жи­вее въз­к­ръс­на­ли­ят Хрис­тос – жи­ви­ят Хрис­тос на Лю­бов­та. Ос­но­ва­та на та­зи кул­ту­ра ще бъ­де Лю­бов­та. За­що­то Лю­бов­та е един­с­т­ве­на­та си­ла, ко­я­то мо­же да нап­ра­ви чо­ве­ци­те при­леж­ни уче­ни­ци, доб­ри бра­тя, вер­ни и ис­тин­ни слу­жи­те­ли, твор­ци на но­вия жи­вот.

То­ва е но­во­то, ко­е­то Хрис­тос но­си днес на чо­ве­чес­т­во­то. То­ва е Сло­во­то на Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во, то­ва е, ко­е­то Учи­те­лят го­во­ри.

Но ня­ма ли то­га­ва мно­го вяр­ва­щи, ко­и­то се на­ри­чат хрис­ти­я­ни, да се съб­лаз­нят от Не­го­во­то сло­во? И ще го поз­на­ят ли? Те ще про­дъл­жа­ват да спо­рят за „раз­пъ­на­тия“, за „ис­то­ри­чес­кия“ и „кос­ми­чес­ки“ Хрис­тос, за Хрис­та та­ка, как­то Го схва­щат раз­ни­те цър­к­ви, а ду­хът на Не­го­во­то жи­во сло­во ще им ос­та­ва чужд.

За­то­ва ви каз­вам:

Ос­та­ве­те те­зи оп­ре­де­ле­ния и раз­г­ра­ни­че­ния на Хрис­та! Знай­те, че има са­мо един Хрис­тос на ве­ли­ка­та Лю­бов, Кой­то се­га дейс­т­ва в све­та, Кой­то дейс­т­ва в ду­ши­те на чо­ве­ци­те.

За то­зи Хрис­тос ви го­во­ра Аз – не за „ис­то­ри­чес­кия“ или „раз­пъ­нат“ Хрис­тос. Най-сет­не, ка­то ис­то­ри­чес­ка лич­ност, хо­ра­та дос­та­тъч­но Го поз­на­ват, но ка­то жи­ва Лю­бов те не Го поз­на­ват.

За жи­вия Хрис­тос ви го­во­ря Аз, за он­зи Хрис­тос, Кой­то но­си в Се­бе Си жи­вот, Кой­то но­си жи­во­то зна­ние и свет­ли­на, Кой­то но­си ис­ти­на­та и сво­бо­да­та. За он­зи Хрис­тос, Кой­то но­си всич­ки ме­то­ди за из­г­раж­да­не на ра­зум­ния жи­вот. Той е ве­ли­ки­ят Хрис­тос, Кой­то се на­ри­ча Гла­ва на Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во. Не­го поз­на­ват всич­ки ве­ли­ки ду­ши и меж­ду тях не съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв спор, кой и ка­къв е Той, ка­къв е бил, къ­де е се­га, как­во мяс­то за­е­ма в „йе­рар­хи­я­та на учи­те­ли­те“ и пр. и пр. Те не спо­рят, за­що­то зна­ят аб­со­лют­но, как­во мяс­то в Ця­ло­то за­е­ма Хрис­тос, та­ка как­то зна­ят, как­во е мяс­то­то и на дру­ги­те ве­ли­ки хо­ра, ко­и­то са се яви­ли и се явя­ват в све­та.

То­зи Хрис­тос тряб­ва да поз­на­ят чо­ве­ци­те днес! Не­го тряб­ва да ви­дят те – да Го ви­дят и поз­на­ят! За­що­то мно­зи­на ис­кат да ни убе­дят, че без да ви­дим Хрис­та и да Го поз­на­ем вът­реш­но, мо­жем да бъ­дем ис­тин­с­ки хрис­ти­я­ни.

Аз оба­че под­дър­жам, че ако чо­век не ви­ди Хрис­та, ни­що не мо­же да ста­не от не­го. Ала за да мо­же да ви­ди чо­век Хрис­та, той тряб­ва да има ум, сър­це, ду­ша и дух ка­то Не­го­ви­те. Всич­ки, на ко­и­то Хрис­тос се е явя­вал, пре­ди да дос­тиг­нат то­ва със­то­я­ние, са па­да­ли с ли­це към зе­мя­та. А как­во мо­же да ви­ди един пад­нал чо­век?

Тряб­ва да пие чо­век от са­мия из­вор, а не от ре­ка­та, ко­я­то е раз­мъ­те­на, за­що­то в нея са влез­ли мно­го дру­ги при­ме­си.

Тръг­ни по пъ­тя, кой­то во­ди към то­зи из­вор – пъ­тят е мал­ко тру­ден и дъ­лъг, но за­то­ва пък ще пи­еш от са­мия из­вор жи­ва во­да, ко­я­то ще ос­ве­жи за­ви­на­ги тво­ят ум и тво­е­то сър­це. Пред твоя пог­лед ще се раз­к­ри­ят ши­ро­ки глед­ки, не­виж­да­ни до­то­га­ва. На та­зи пла­ни­на, къ­де­то бли­ка жи­ви­ят из­вор, ти ще чу­еш гла­са на Бо­га.

Не по­же­ла­вай да ос­та­неш там, а слез до­лу при сво­и­те бра­тя! Слез до­лу и при­ло­жи ка­то уче­ник, ка­то брат и ка­то слу­жи­тел, жи­во­то Сло­во на твоя Не­бе­сен Ба­ща, Кой­то те е прив­ля­къл с ниш­ки­те на сво­я­та Лю­бов.

Те­зи ниш­ки са в ръ­це­те на Хрис­та, изя­ве­ни­ят Бог на Лю­бов­та.

 

Откъс от книгата: „Учителят Говори“.

 

Абонирайте се за новите публикации и се присъединете към още 2 934 абонати.