Важността на малките неща (аудио беседа)

Гледайте да не презрете едного от тези малките, защото ви казвам, че ангелите им на Небесата винаги гледат лицето на Отца Моего, Който е на Небесата. (Ев. Матей 18:10)

Изобщо хората от двата пола имат стремеж към велики неща, към големи работи; всеки, по една вътрешна слабост, презира малките работи. Дават ви едно петаче, казвате: „Не струва нищо; да са хиляда, 10, 100 хиляди лева, разбирам, но петаче – аз не съм просяк!“ Дават ви един орех – „Ти ме обиждаш; да ми дадеш 5–10 килограма, разбирам, но с един орех ти, господине, подиграваш ли се с мене?“ Като се стремим към големи работи, ние гледаме да се запознаем и с високостоящи хора – с царе, министър-председатели, началници, учени, философи; за по-нискостоящите социално хора казваме: „Той е невежа, простак!“ От единия до другия край на нашия живот виждаме презрение към малките работи и търсене само на големи неща. Но Христос се обръща към Своите ученици и ги предупреждава да не презират малките. Защо? „Не ги презирайте, защото вие обиждате техните ангели, които им служат на Небесата. Ако презирате тия малките, вие презирате ангелите, на които малките са деца.“ Когато искаме да разцепим едно дърво, най-първо издялваме малки остри клинове, и те, като влязат, отварят място за големите. Ако клиновете бъдат големи и тъпи, как ще се забият? Тъй че малките неща отварят път на големите. И в света целият процес на развитието върви отначало с тия дребни неща, които вие презирате; на тях се дължи всичкият прогрес на вселената. Ние казваме, че ралото цял свят храни, че като изоре орачът добре нивата и я посее, тя дава голямо плодородие. Това е тъй, но не бива да забравяме и ролята, която играят онези милиарди червейчета, които също преорават нивата. Понеже сме възпитани тъй, че да презираме слабите, ние, и като влезем в Християнството, носим, под овчата кожа, инстинктите на вълка, и виж, че по едно време, под тая невинна премяна си покажем своите нокти; не забравяме своите стари навици: щом някой ни вземе един грош – скоро прошение в съда. Открадне ли 5–10,000 лева – „А, браво!“, му речем. Обаче онзи, който краде много, не е придобил този навик изведнъж; най-напред той е взел от баща си едно петаче, после – един гологан, после – грош, 5 гроша, 10 гроша и т.н. Във всяко отношение този закон е верен. Когато презираме малките причини, ние пропускаме големите последствия в работата. Мога да кажа, че всички сегашни наши нещастия, общи и частни, се дължат на това презрение на малките неща в миналото. И затуй Христос се обръща към Своите ученици и им казва да не презират „тия малките“. Сега, кои са „тия малките“? Може някой да каже: това са нашите деца. Вярно е, че са нашите деца. Но като дойдем да приложим напълно Христовия закон, ще видим, че има и много други работи, които не бива да се презират. „Не презирайте тия малките!“ – ще ви обясня смисъла, който е скрит в тия думи. Един индус дава на сина си един орех и го накарва да направи изследване върху него; синът счупва ореха и го изяжда. „Какво съдържа орехът?“, попитал след това бащата. – „Нищо особено – малко ядки, приятни на вкус.“ Индусът пита пак сина си: „Не намери ли в този орех нещо друго?“ – „Нищо.“ – „Синко, в този орех се крие велика сила и ако не бе го изял, а бе го посадил в земята, би израсло от него голямо дърво, и ти би видял величието на туй малко нещо, което е зародиш на голямо нещо.“ Господ ви праща една малка мисъл, една ябълкова семка, вие речете: „Тя е нищо“, и я захвърлите; но Господ казва: „Попитайте каква сила съдържа тя, посадете я, и вие ще видите какво дърво ще израсте от нея“. Именно поради туй постоянно презиране на малките мисли сме дошли до това положение и казваме, че светът е лош. Ние сме най-умните!

Христос казва: „Не презирайте тези малки неща, не се стремете към големите, научете се да разпознавате каква сила се крие в малките неща и ги използвайте: те ще ви помогнат да добиете големите“. Нали и вашата къща е съградена все от малки, микроскопични зрънца, сгъстени. Върху тия малки неща, като житното зърно, плодовете и други дреболии, почива нашият ежедневен живот. Това е по отношение на тялото; но и по отношение на ума именно малките мисли и желания причиняват радост и веселие в живота. Някой път се смеем на децата, че ги занимавали дребни мисли; не мислите, а зрънцата, които спомагат за развитието на големите неща, са дребни.

А защо не трябва да презираме малките; защото не бива да пристъпим втората Божествена заповед: „Да любим ближните си“. Всяко живо същество, което има отношение към някого, което принася полза, не трябва да го презираме. Може това същество да е гълъб, кокошка, овца, вол, кон, магаре, за всяко от тях има книга, в която се пише: „Днес сте натоварили магарето с толкова, утре – с толкова“ – там се пише, и като му пресметне Господ по 5 лева на ден, след 100 години – ако речем, че ви е служило през цял живот – какъв капитал ще имате да му плащате? Един ден ще се озовете, като ония длъжник, че му дължите 10,000 таланта. Ще кажете: „Аз не помня“; но Господ е записал в книгата, че дължите толкова. Тъй че всинца ние дължим на тия малките. Сегашното наше развитие, сегашните наши мисли, сегашните наши желания ние дължим на тия малките, за които говори Христос, и, следователно, като им дължим, трябва да имаме любов към тях, да знаем, че са работили за нас и че ние трябва да работим сега за тях. И пътем ще кажа нещо за една загадка. Често са ме запитвали: Защо ангелите се интересуват за хората, какво общо имат с тях. Едно време, когато ангелите са били в нашето положение, като хора на земята, ние сме били в положението на животни и сме им служили, те ни дължат много, и сега Господ ги кара да ни се отплащат. Също и великите ангели не презират по-малките свои събратя, защото последните са работили за тях. Вие може да имате слуга невежа, но не знаете отношенията на този слуга към вас, защо Господ го е докарал във вашия дом. Връзката ви с него не е отсега; този слуга много пъти е бил във вашия дом; вие не знаете, но Господ знае; той, може би, много пъти е избавял живота ви от погибел; следователно трябва да имате всичката любов и снизхождение към него. И тогава си обясняваме този велик Божествен Закон – да имаме любов към по-малките. Любовта не е за великите хора, за ангелите, за светиите, тя е за малките, дребните, бедните, пропадналите братя. Ето защо у майката се развива такава силна любов към детето; тя го обича по силата на този Божествен Закон, че трябва да го обича. Обича го ей-тъй, по един вътрешен огън, защото Господ инкогнито е влязъл в него. Вие искате да видите Господа, а когато Той дойде в това дете, вие казвате: „Защо, Господи, ми даде това дете?“ Всеки ден викате Господа и всеки ден Го пъдите. И минавате за умни хора! Такова поведение държите не само вие, но и цял свят. Господ всеки ден ви опитва ума, да види колко Го обичате и колко говорите истината. Едно време, когато светът се развалил, разнесло се, че Господ тръгнал по земята, да види как живеят хората, и последните рекли: „На Небето сега няма Господ, няма кой да ни контролира, ще живеем по-свободно“. Господ вижда на едно място, че един продава сляп кон и че казва на купувача: „Вярвай Бога, не е сляп“. – „Като се вериш в Бога, ще повярвам“, и купува коня. Господ минава край една къща и вижда, че един мъж налага жена си: „Заради Господа – прости!“; той ѝ прощава. Тия двамата се явяват после на Небето и казват: „Ние, Господи, на земята проповядвахме Твоето име“. Та и съвременните хора викат Господа, когато искат да продадат някой сляп кон и когато искат да бият жена си. Свещениците викат: „Вярвайте в Господа“; но Господ какво ще им каже? „Не ви познавам, защото вие употребихте Моето име не за Моята слава, а за да лъжете хората, да вършат известни престъпления и да ги покриват“. Именно тия малки работи създават нещастията. Вие имате сляп кон, искате да го продадете в името на Бога, но гледайте и дръжте сметка за онова, което вършите. Знаете ли кой е този сляп кон? Той е вашето тяло. И все против него говорят хората, и все него наказват; всички казват, че то е криво. Не е тялото виновно. Един се напил в кръчмата и казал: „Не давайте на коня да яде“; той греши, а наказва коня. Не презирайте тялото и не смесвайте плътта с вашите желания, с вашите похоти. От тях трябва да се отречете, а не от плътта, защото то значи да се отречете от всички мисли и дела, които стават чрез нея. И не бива да измъчвате вашето тяло – този храм, който Господ е създал. Следователно към вашето тяло трябва да бъдете много снизходителни, защото докато то е здраво, можете да работите.
Сега Христос, като казва „техните ангели“, подразбира ония умни същества, които държат сметка за нашите постъпки. Това, което наричаме „съвест“, то са тия ангели, които живеят в нас и които отбелязват всяка наша постъпка, добра или лоша, и които казват: „Ти направи добре“, или: „Ти направи зле“. Обидиш някого, ангелът му ти казва: „Твоята постъпка не е права“. Ти почнеш да се извиняваш: „Ама извини, малко бях нервен, неразположен, такива са условията“. Че си в това състояние, това няма нищо общо с правилото, че не бива да презираш тези малките, върху които почиват Божествените закони.

Тия малки работи по някой път причиняват и големи ползи, и големи вреди. Един вълк разправял, че бил юнак и че между животните той бил цар; лисицата му рекла: „Не се хвали толкова, защото ако комар влезе в твоя нос, ще те ужили, и нищо не можеш да му направиш“. – „Като духна с носа, ще изхвръкне“, отговорил вълкът. Един ден влязъл комар в носа му, ужилил го, внесъл зараза, и вълкът умрял. И в нашия живот често малките причини в едно или друго отношение може да съдействат на нашето развитие, но може и да ни спънат. Причините, които ни правят добри и лоши, не са сами по себе си лоши; лошо е тяхното употребление. Вземете за пример въздуха: ако го поставите в дробовете, ще пречисти кръвта, и ще му бъде на човека приятно от това пречистване; но ако го поставите в стомаха, ще образува коремоболие – едно и също нещо в двата случая произвежда две тъкмо противни действия. Ако вземете да внесете в стомаха въглен в разтворено състояние, ще причини приятност, но ако го поставите в дробовете, той ще отрови. Следователно под тия малки неща, за които говори Христос, че не бива да ги презираме, Той разбира целокупния човешки живот, с който ние сме тясно свързани. Например, ако бих ви попитал: Можете ли да кажете как са се сформирали вашето тяло, вашето сърце, вашият ум, можете ли да кажете как са станали тия неща? Първоначално човек, когато се е появил на земята, не е бил грамаден, а микроскопичен, но при известни условия се е развил и е станал човек, който е сега милион пъти по-грандиозен, отколкото е бил. Неговата сила първоначално е била скрита в зародиш. Така и в съвременния наш живот мисълта съдържа велика Божествена основа, и ако тя падне на добра почва, може да възроди нашия живот. Туй, което ние наричаме „възраждане“, съществува като закон на духа. Той е онзи вътрешен Божествен процес, който въздига и обновява човешкото сърце, човешкия ум, човешката душа, човешкия дух. Това е процес на възлизане отдолу нагоре. И в този Божествен стремеж се изработва нашето повдигане, избавление и спасение. Ето защо всички същества, от най-големите до най-малките, се стремят да се обновят, да се повдигнат, и в младостта се крие процъфтяването на човешката душа.

Когато говорим, че трябва да бъдем снизходителни към малките, то произхожда от принципа да не огорчаваме Господа, защото когато огорчаваме един човек, не огорчаваме собствено него, а Господа, Който е в него. Па и когато правим добро, ние помагаме на Господа. Когато помогнем на някой, и неговият ангел, който е на Небето, ще бъде в наша услуга. Следователно, ако искаме да имаме приятели на Небето, трябва да слугуваме на малките, и техните бащи, ангелите на Небето, ще ни приемат в своя дом и ще ни нагостят, ще бъдем като у дома си. Услуга за услуга, любов за любов – така е светът.

Сега, знаете ли защо Христос се е обърнал с тази мисъл към Своите ученици? Презирането – туй състояние трябва да изпъдите из своята душа. Например, срещате един човек, когото не познавате; във вас се заражда презрение, че той, може би, стои по-долу от вас; ако само констатирате невежество и му помогнете, то е друго, но ако го презрете, внасяте отрова. От презрението се е родил съвременният аристократизъм, кастите – едни благородни, други неблагородни, едни богати, други сиромаси. Ако разбираме отношенията на нещата, ще видим, че не трябва да ни е срам от беднотията, защото тя е служба, дадена на нас да я носим: трябва да бъдем малки, трябва да бъдем бедни, за да станем богати. То са два противоположни полюса, между които именно лежи развитието. И всякога движението е от по-големите към по-малките, т.е. Господ всякога се стреми към дребните, Той не се занимава с велики работи. Той е направил света, но управлението на целия свят не Му прави толкова удоволствие, колкото когато се занимава с децата. Неговата работа е, когато види хора, че грешат, да ги учи, и с това Той дава и на нас пример, да не презираме малките, а да ги търпим и да ги поучаваме – това е нашата почивка. Когато учителят се занимава със своите ученици, това му прави удоволствие, и той похвалява учениците, когато се учат. Светиите, свещениците се занимават с грешниците, за да ги обърнат към Господа. И задачата на всинца ни е да обръщаме поглед към слабите хора и към дребните неща. Когато някой каже: „Не мога да си почина“, аз разбирам, че той се занимава с големи работи, с големи мисли. Как ще си почине, ако си тури на гърба тежка за силите му раница – от 10, 20, 50 килограма злато? Като остави в раницата само един наполеон, ще види как ще си почине. И сега Господ идва да каже: „Долу раниците!“ – да освободи света от тях; долу оръжията, които разрушават умовете ви и сърцата ви, всички трябва да станете като деца: да не презирате малките работи, които Аз съм създал. Господ иска да повърне хората към онова чисто първоначално състояние, което хората наричат подивяване, но което всъщност не е подивяване. Аз желая хората така да подивяват. „Див“ на санскритски значи „чист“. Нека станем чисти и се приближим към Бога, вместо да огрубяваме и да ставаме зли. Бих желал целият свят ден по-скоро да подивее, да стане чист, благороден, да не презира малките неща, които Бог обича, и да тури Любовта, Правдата, Мъдростта, Истината и силата на онова високо място, на което те трябва да стоят. Там е спасението.

 

Беседа, държана от Учителя Беинса Дуно на 16 август 1914 г. в София.

 

Абонирайте се за новите публикации и се присъединете към още 3 875 абонати.