За исихазма – от Влад Пашов

За исихазма - от Влад Пашов

Както казва Учителят, третата вълна на Бялото Братство, излизайки от Египет, отива в Индия, където стимулира някои духовни идеи, за чиято дейност няма никакви сведения, затова само споменавам, че вълната е минала оттам. След това преминава в Персия, където поражда манихейството, след което заминава в Арабия, където поражда мохамеданството, после отива в Сирия, където поражда гностически и мистически общества, след което преминава в Мала Азия, където създава ред мистични групировки, които имат за задача да обновят християнството, което се било отклонило от правия път на своето развитие, най-познати между които са, така наречените исихасти, след което преминава в България. Ще кажа няколко думи и за тяхното развитие.

Исихазъм е гръцка дума и значи спокойствие, тишина, безмълвие.

Това е едно религиозно учение, зародило се през ранната византийска епоха в Сирия и Палестина през 4 век и после възобновено през 11 век от Симеон Нови, след това продължено от византийския мистик Григорий Синаит в началото на 14 век. Разпространение получава в 14 и 15 век във Византия и България. Оказва значително влияние върху културния живот в България през втората половина на 14 век, поради това че негови привърженици са едни от изтъкнатите просветни дейци на епохата: Теодосий Търновски, Роман Търновски, Евтимий Търновски и Григорий Мних. Общественото му влияние обаче не е силно. В България получава разпространение само всред духовенството. Исихас-тите проповядват лично спасение посредством приобщаване към Божествената природа. Те се стремят да възстановят разкъсаната връзка между човека и Бога с помощта на една система от духовни упражнения. Понеже вниманието им е насочено изключително към личното спасение, не са се занимавали с обществени въпроси, както богомилите. Оттам и положителното отношение на властниците към тях начело с царя.

Възобновител на исихазма, както казах, е малоазиатският монах Григорий Синаит, роден през втората половина на 13 век. След дълги скитания и изпитания, той попаднал в Атон и там всред многолюдното монашество ( около три хиляди монаси) той започнал своите проповеди. После в стремежа си да живее, колкото се може по-уединено, сам всред учениците си се оттеглил в Странджа планина и там основал цяло общежитие. При него дохождали на поклонение много хора от Византия, от България, Сърбия. Влашко и другаде. Монасите – учениците на Григорий живели в отделни скитове — „намести, подобно на сладкопойните ластовички“ и само от време на време се събирали около учителя си.

Той ги учел в пълно съгласие с християнството, че Адам бил създаден по Божие подобие и бил безгрешен като ангел. Имал способността да съзерцава Божия образ, който изгубил откакто повлечен от свободната си воля, вкусил забранения плод. Тогава бил изпъден от рая с проклятието да изкарва сам с пот и мъка прехраната си. Лишен от дарбата да съзерцава Бога, Адам станал жертва на дявола. Само безсмъртната му душа го свързвала с Бога.

Но всеки смъртен може да се освободи от плътта си и да се превърне отново в свободен дух, ако мине известна подготовка, ако мине монашеската школа и научи практически християнските добродетели. Онзи, който иска да добие пълно духовно съвършенство, трябвало да се отрече от всичко земно, да отиде в манастир и там в тиха самота да убие постепенно всички страсти и животински влечения в себе си и да остане само влечението към пълно единение с Бога.

След като се упражни в практически добродетели иси-хастът може да бъде признат от своя духовен ръководител за съвършен монах и да заживее свободно в отделна килия. Там той трябвало непрекъснато да се моли и с трепет да очаква момента, когато ще може да почувства присъствието на Бога да съзерцава с очите си Неговия лъчезарен образ. Този върховен момент, този блажен екстаз е най-висшия идеал на исихаста. До него се стига по пътя на умната молитва, след придобиване на опит и житейска мъдрост, видения и разумна работа.

Д-р Васил Сл. Киселков в работата си върху исихазма „Григорий Синаит – представител на мистицизма във Византия през XI V век“, издадена през 1928 година, а също и в списанието „Просвета“ година 3, страница 267 казва следното за практиката на исихастите: „Приковаването на погледа е било необходимо условие, за да не се дава възможност на вниманието да се разсейва насам-натам и да не се пораждат в съзнанието на молещия се разни мисли, които нямат нищо общо с настроението на молитвата и очакването му да види Бога. Най-малкото движение и най-малкият шум са били в състояние да отклонят мисълта от желаната цел и да я насочат по пътя на изкушението и но волята на дявола да разстро-ат хармонията в онзи възвишен момент, когато молещият се при силно вътрешно напрежение, с притаен дъх и с втренчен поглед, жадно очаква да види пред себе си Бога, озарен и потънал в сияние. Този момент от психологическо гледище представя едно от най-съществените и най-характерните изживявания на исихастите. За да не го отбегне, ако би имал възможност, молещият се напълно би спрял своето дихание и биенето на сърцето си и би се превърнал в мъртва статуя. Най-обикновените природни явления – като гръм, светкавица, вятър, шумолене на дърветата и листата, са били схващани от исихастите като средства на злите духове или на дявола за да отклони вниманието на молещия се от пряката му цел и да се наруши покоя на неговата молитва“.

Думата исихасти произлиза от гръцката дума исихи, която значи мир, спокойствие, тишина. Защото те са се стремели да се изолират чрез концентрация от всички външни впечатления за да могат да видят Бога. Исихастите, както и всички мистици са се стремели чрез пречистване, физическо и психическо, на мислите и чувствата да видят Бога в себе си, своята душа. Затова се наричали исихасти, т.е. хора които се стремят да постигнат вътрешен мир и тишина при подобна външна обстановка за да могат да се вглъбят в себе си, където да видят Бога.

След смъртта на Григорий Симаит се пръснали навред из Балканския полуостров, където пренесли учението му. Познати са две съчинения на Григорий Синаит на български: „Житие и служба на св. Петка“ и още едно.

Учението на Григорий Симаит придобило широко разпространение. Някои византийски духовници се уплашили и обявили исихазмът за ерес, отъждествявайки го дори с бо-гомилството. Особено силно било схващането на Синаит за съзерцанието и виждането на Бога. Но между учениците на Синаит били и някои от патриарсите, които успели да наложат учението му като законно.

Между учениците на Григорий Синаит е бил и видният български духовник Теодосий Търновски, който след смъртта на своя учител пътувал из Атон, Солун и Цариград и най-после се преселил в килифаровската гора, близо до Търново, където основал прочутата търновска школа с 50 ученици. По такъв начин в скоро време Килифарево става духовен център на цяла България. Той бил противник на богомилите и по негово настояване били свикани два събора – 1355 година и 1360, за да бъдат взети мерки срещу богомилите. Най-видният от неговите ученици бил бъдещият патриарх Евтимий.

Преди смъртта си, през време на един дълъг пост и съзерцание, Теодосий имал видение, в което му се открило падането на българското царство и падането на Търново под турско робство. Също видял заточението на патриарх Евтимий, кой бил негов ученик и който по това време не бил още патриарх. Той казал на Евтимий това си видение и го предупредил, че в последните дни на Търново той ще бъде опора на народа в неговото бедствие и че ще бъде заточен.

Исихаството, както се вижда от идеите и практиката му е последно разклонение на мистичните движения, които са се развили в Сирия и Мала Азия, за които нямаме исторически сведения, защото те са работили всред манастирите, скрито и потайно, за да могат да върнат християнството в неговото първоначално състояние като създават подходящи за това хора.

Главни паметници за изучаване на исихазма във Византия са две жития на Григорий Синаит и Григорий Палама, както и различните техни произведения, не всички от които са издадени. А за исихазма в България най-ценни материали се съдържат в житията на Теодосий Търновски и Ромил Видински. Интересни данни за исихазма има и в някои творби на патриарх Евтимий („Жития“ и „Похвални слова“), както и в похвалното слово написано в негова чест от ученика му Григорий Цамблак.

Изходно положение в учението на исихазма била мисълта за някогашната непосредствена връзка между Бога и човека, когато бил в рая. В съгласие с библейския разказ исихастите проповядвали, че първият човек бил създаден по образ и подобие на Бога и се наслаждавал на райско блаженство в своя небесен дом. Те учили, че и тялото и душата произхождат от Бога и че плътта е храм на душата. Но пребиваването на Адам в рая не продължило дълго. Поради прегрешението той бил изгонен от небесните селения и така общението му с Бога се прекъснало. Виновен за това прегрешение според исихастите бил Сатаната, който продължавал непрестанно да внушава на земните хора лоши помисли и да ги тласка по пътя на греха. Наложително било, проповядвалите, да се прекъснат козните на злите сили и да се възстанови някогашната връзка между Бога и човека, т.е. да се възстанови Адам в неговото първоначално състояние. Който постигнал това, учили исихастите. щял да бъде избавен от страшната присъда за грешниците при второто пришествие на Христа и го очаквало вечно райско блаженство.

Ръководени от своя стремеж за възстановяване на първоначалното единство между Бога и човека, исихастите разработили система от задължителни норми на поведение, които трябва, според тях, да се спазват и изпълняват най-строго, за да се постигне желаната цел. Тези задължителни норми на поведение се разделят на две главни групи: деяние и видение.

Праксисът (деянията), за които говори Григорий Синаит в своите произведения, които били преведени и на български от Теодосий Търновски и Ромил Видински, се свеждали със спазването на редица монашески християнски добродетели: въздържане от удоволствия, смирение, бодърстване, търпение, послушание, пост и молитва. Особено много се наблягало на задължението да се избягва лекия и удобен живот. В житието на Ромил Видински се препоръчва като най-силно средство за исихаста по пътя на неговото усъвършенстване по време на праксиса въздържание от три неща: от сън, от храна и от телесен покой. Да не се угажда на корема, да се избягват обществени и земни храни. Това е едно от най-настоятелните изисквания в упражнение на праксиса. Препоръчвало се също така пълно послушание на обучаващия се в исихазма пред неговия духовен наставник и безпрекословно изпълнение на нарежданията му.

Но праксисът не бил достатъчен за да се създаде връзка с Бога. Нужно било той да бъде последван от втора група от действия, които издигали вярващия на още по-висока степен, която му давала някои възможности да постигне тази връзка. Това е тъй наречената теория или видения. За да премине във втората фаза вярващият трябвало да прекрати всяко общение с хората и да се уедини сам в манастирска килия или пък да се отдели в някое пусто място, където да не може да го смути никой. Това било важна стъпка към по-нататъшното усъвършенстване, към приближаване към Бога. Отделен от хората, останал сам със себе си, вярващият трябвало да се предаде на пълно безмълвие. На това състояние на безмълвие отдавали много голямо значение и от там иде названието на тяхното учение. Те го считали за най-висшето състояние на душата, при което човек се откъсва от всичко земно и върху него спират да действат всякакви смущаващи мисли и страсти. Единственото, което трябвало да прави вярващият, била непрестанната и дълбока вътрешна молитва, тъй наречената умна молитва. Тази молитва докарвала действието на Святия Дух в душата на човека и накрая той достигал до желаното единение с Бога, т.е. до онова състояние, в което се намирал първият човек в рая. Постигналият това единение имал възможност да наблюдава Божествената светлина, която някога видели учениците на Христа на планината Тавор. Наблюдаването на тази светлина било върховният момент, достъпен само за най-съвършените исихасти, които били преминали през всички степени на развитие. Завършекът на Божественото съзерцание било, според учението на Григорий Синаит, екстазът, т.е. едно състояние на вътрешна радост и удивление.

Учението за Божествената светлина, която се явява пред очите на исихаста е развита в големи подробности в произ-веденията на Григорий Палама. Той говори, че има разлика между Божествената същина и енергията на Бога. Божествената същност била нещо по-висше, при това недостъпно за ума и сетивните възприятия на човека, докато Божествената енергия представлявала само една еманация на Божествената същност и можела да въздейства върху хората и да бъде достъпна за тях. Такава еманация била според него не само светлината, която се явява на съвършените исихасти, но и ред висши идеи и добродетели, като например мъдрост, любов, милосърдие и пр. Те водят произхода си от Бога и в това си качество били безначални и несътворени. Чрез тях именно Бог действа върху хората и те били посредници между Бога и човечеството, които умът можел да долови и сетивата да почувстват. А само същноста на Бога била непостижима и непознаваема. Божествената свръхсъщност не може нито да се изрази нито да се мисли, нито да се съзерцава, тъй като е различна от всичко и е свръхнепознаваема, намира се по-високо и от небесните умове. За нея няма име нито в настоящия век, нито в бъдещия, нито дума. нито сетивно или мислено съприкосновение. Безсилно е и въображението да я изрази.

От всичко гореказано се вижда, че учението на исихастите е пропито от дълбок мистицизъм. Но в методите и практиката им има нещо, което не отговаря на съвременния дух на човечеството и затова в днешно време е изгубило всякакво значение. Една от големите грешки в разбиранията на исихастите е, че те не разбраха и не познаха богомилството и да се сработят с него, а се опълчиха против него и с това станаха една от причините за падането на България под турско робство.

 

Влад Пашов

 

Абонирайте се за новите публикации и се присъединете към още 3 619 абонати.