Духовната любов е резултатът от християнството

Духовната любов е резултатът от християнството

Ако се върнем в едно време преди християнството, и навлезем все по-навътре в тези времена, ние ще от крием, че любовта все повече е обвързана с кръвната връзка. Ние ще срещаме любовта единствено в родствените връзки и в юдейския народ, от който произлиза и самият Христос. Виждаме как се обичат онези, в чиито жили тече обща кръв, и по-рано това беше също така, че любовта почиваше върху природната основа на общата кръв. Духовната любов, която е независима от кръвта и плътта, се всели на земята едва с идването на Христос. А в бъдеще нещата ще зависят от това дали ще се изпълнят думите: „Ако дойде някой при Мен и не намрази баща си и майка си, жена си, чадата си, братята си, сестрите си, а още и собствения си живот не може да бъде Мой ученик“ (Мат. 10:37). („Който люби баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене, и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене.“ Лук. 14:26) Който желае да направи любовта зависеща от природната основа, от кръвта, в този смисъл не е християнин. Духовната любов, която ще обиколи човечеството като огромна лента на братство е резултатът от християнството.

Затова и човек познава най-голямата свобода, най-голямата вътрешна затвореност посредством християнството. Още псалмопевецът каза: „Спомням си древните дни, размишлявам за всички Твои дела“ (Псалм. 143:5). В древността това беше едно постоянно усещане: Погледът към прародителите. Човекът чувстваше, че кръвта на прадедите му още тече през вените му, и чувстваше Аза си свързан с Аза на прадедите. Ако това усещане трябваше да се предизвика още по-ясно в юдейския народ то се изговаряше името на Авраам, тъй като хората се чувстваха част от общия кръвен поток, който започва от Авраам. Когато трябваше да изговори най-висшето си, юдеинът казваше: – Аз съм едно с Авраам. А след смъртта на тяло то му и това имаше дълбоки причини – душата му се завръщаше в лоното на Авраам. Тогава отсъстваше самостоятелността, която се всели в съзнанието на хората с Христос. С Христос в човека се всели съзнателното познание на „Аз съм“.

Едно нещо обаче все още не се усещаше тогава: Пълната божественост на най-вътрешното същество на човека. Тя усещаше „Аз съм“, но го свързваше с предците, тя го чувстваше в общата кръв, която протичаше след Авраам. Тогава дойде Христос Исус и донесе съзнанието, което е много по-древно в човека, което е много по-самостоятелно това, че „Аз съм“ не е просто нещо, което съдържа само общото за един народ, а е в отделната личност, която от своя страна трябва да потърси любовта в отделната личност, извън себе си.

Азът, който днес е включен във вас, отключен навън, търси духовната любов навън. Не с бащата, който беше Авраам Азът се чувства едно цяло, а с духовния баща на света: „Аз и отец сме едно“. А едно още по-дълбоко изказване е това въпреки че горното е най-важното, тъй като отваря повече съзнанието е това, че Христос обясни на хората, че не е най-дълбокото, когато казват: Аз бях и в Авраам. Той им обясни, че „Аз съм“ е от по-стара дата, изговорено от самия Бог: „Преди Авраам беше „Аз съм“. Изказването е обикновено така поставено в текста, че никой не би си помислил нещо различно от това: Преди Авраам съм Аз: “ Преди Авраам беше „Аз съм“, най-вътрешното духовно същество, което всеки носи сам в себе си.

Този, който разбира това изречение, навлиза дълбоко в същината на християнския светоглед и на християнския живот, и разбира, защо Христос ни насочва към това: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века.“ (Мат.28:20). И затова ние трябва да усещаме правилно разтълкуваното изречение от Коледния антифонарий, която на всяка Коледа ни повтаря извън времевото положение на „Аз съм“. В коледното песнопение не се казва като спомен: Днес си спомняме, че се роди Христос -, а всеки път ни се казва: „Днес ни се роди Христос!“ Тъй като събитието е извън времево. А това, което някога се случи в Палестина, се случва за този, който може да изпълни на дело учението за чувствата и усещанията на всяка Коледа.

Спиритуалният възглед за света ще доведе човека до там да може отново да усеща живо, какво се има предвид с един такъв празник. Мисията му не е да бъде някакво абстрактно учение, не някаква абстрактна теория, а да отведе хората обратно в живота, да ги накара да го виждат не като нещо абстрактно, а като изцяло изпълнен с душа. А душата ние чувстваме, когато отидем в каменоломната и видим раздробяващите се камъни, ние чувстваме душата, когато наблюдаваме птичия полет, когато виждаме, как сърпът преминава през полетата, когато слънцето изгрява и залязва. Колкото по-дълбоки събития наблюдаваме, толкова по-дълбока душевност усещаме.

 

Откъс от цикъл от лекции на Рудолф Щайнер – „Събрани съчинения“ – 101. 

 

Абонирайте се за новите публикации и се присъединете към още 3 619 абонати.