Рудолф Щайнер за Манихейството

Рудолф Щайнер за Манихейството

И така, манихеите се стараят преди всичко да запазят чистота във външния живот. Манихейството подготвя човешките същества, които ще станат подходящи съсъди за християнството на бъдещето. Това е причината, поради която тъй силно се подчертаваше необходимостта от пълна чистота в мислите и делата през целия живот. Катарите бяха едно от разклоненията на манихейското течение, което се появи внезапно като метеорит през дванадесети век. Те наричаха себе си катари, защото “катарос” означава “чист”. Те се стремяха към чистота в начина си на живот и в морала си. От тях се очакваше да постигнат катарзис (пречистване) – както вътрешно, така и външно – за да могат да образуват едно общество, от което да излязат едни чисти съсъди за Христовия дух. Това е целта на манихейството. При манихейството идеята никога не е била да се развие чак толкова вътрешният (езотеричният) живот, колкото да бъдат развити външните форми, подходящи за живота на шестата раса.

Манихейството учеше, че от нашата епоха нататък душите на хората ще започнат да преобразуват злото в добро, което ще се прояви с пълна сила в шестата епоха. С други думи: Човешките души трябва да бъдат достатъчно силни да породят добро от злото чрез един процес на духовна алхимия.

За да можем да разгледаме нещата, за които става въпрос, в тяхната взаимна връзка, найнапред трябва да започнем с разясняването на едно духовно течение, което исторически се появява около 3-то столетие сл. Хр. Това е онова духовно движение, чийто велик опонент бе Свети Августин, макар че преди да премине на страната на католическата църква самият той бе привърженик на тази насока. Трябва да говорим за манихейството, основано от един човек, наричащ себе си Мани, който живееше около 3-то столетие сл. Хр. Това движение възникна в една част на света, която тогава се управляваше от царете на Близкия Изток; това ще рече в една област на западна Мала азия. Този Мани бе основателят на едно духовно движение, което макар първоначално да бе само една малка секта, прерасна в силно духовно течение. Албигойците, валдемците и катарите на Средните векове са продължение на това течение, към което също принадлежат рицарите темплиери, за които ще говорим отделно, а също – чрез забележителната верига на обстоятелства – и свободните масони. Свободното масонство действително принадлежи на този поток, макар че то е свързано и с други, например с розенкройцерството.

Външната история, която се разказва за Мани е много обикновена. Разказва се, че някога в Близкия Изток живял един търговец, който бил много учен. Той компилирал четири важни трудове – „Мистерия“ „Капитола“, „Евангелиум, „Тезаурус“. По-нататък се казва, че след неговата смърт тези трудове останали при неговата вдовица, която била персийка. Тази вдовица от своя страна ги оставила на един роб, чиято свобода била откупила и го освободила. Той е въпросният Мани, който извлякъл своята мъдрост от тези трудове, но освен това той е бил посветен и в мистериите на Митра. Той става основоположник на това движение манихейство. Мани е наречен „Синът на вдовицата“, а неговите последователи се наричат „Синове на вдовицата“. Обаче Мани говорил за себе си като за „Параклит“ /“Утешителя“/, Светия Дух, обещан на човечеството от Христос. Ние би трябвало да разбираме, че той виждал себе си като едно въплъщение на Светия дух. Той не е искал да каже, че е бил самият Свети дух. Той си представял, че Светият дух се появява в прераждания и че той е едно такова прераждане на духа.

Срещу учението, което той провъзгласява, по най-бурен начин се противопоставя Августин, след като се бе прехвърлил към католическата църква. Августин противопоставяше своите католически възгледи на манихейското учение, като ги представяше чрез една личност, която той нарича Фаустус. Фаустус е опонент или противник на Августин. Тук лежи произходът на гьотевия Фауст…

За манихейското учение се говори, че то се различава от западното християнство чрез неговото различно тълкуване на злото. Докато католишкото християнство счита злото за отклонение от неговия божествен произход, измяна на първоначално добри духове към Бога. манихейството учи, че злото е така вечно, както и доброто; че няма възкресение на тялото и че злото като такова ще продължи завинаги. Злото следователно няма начало, а произтича от същия източник както доброто и няма край.

Ако вие опознаете манихейството в тази форма, то ще изглежда крайно нехристиянско и напълно неразбираемо.

Сега обаче ние ще проучим въпроса напълно според традициите, които се предполага, че са произтекли от самия Мани, за да видим какво всъщност е това. Един външен ключ ни се дава в манихейската легенда; точно такава легенда като Легендата за храма, която напоследък ви разказах. Всички духовни течения, свързани с посвещение се изразяват външно чрез легенди, ала легендата за манихейството е една велика космическа легенда/*12/, една свръхсетивна легенда.

Тя ни разказва, че някога духовете на тъмнината са искали да завземат царството на светлината чрез бунт. Те наистина достигнали границата на царството на светлината и се надявали да го победят, ала не успели нищо да постигнат. И те трябвало да бъдат наказани – това е една особено дълбока страна, която ви моля да имате предвид, – трябвало да бъдат наказани от царството на светлината. Ала в това царство не е имало нищо, което по някакъв начин да е било зло, имало е само добро. Демоните на тъмнината са можели да бъдат наказани само с добро. Какво се е случило – Случило се следното: Духовете на светлината взели част от собственото си царство и го смесили с материализираното царство на тъмнината. И поради това, че една част от царството на светлината била смесена с царството на тъмнината, била въведена една подкваса в царството на тъмнината, един фермент, който произвел хаотичен вихър, чрез който то получило нов елемент, т.е. смъртта. Така че това царство на тъмнината непрекъснато се унищожава и така вътре в себе си носи зародиша за своето собствено разрушение. По-нататък се разказва, че точно поради това е била създадена расата на човечеството. Първият човек представлява точно онова, което е изпратено долу от царството на светлината, за да се смеси с царството на тъмнината и да победи чрез смъртта онова, което не трябва да бъде там; да го победи в собственото си същество.

Дълбоката мисъл, която се крие тук е, че царството на тъмнината трябва да бъде победено от царството на светлината и то не посредством наказание, а чрез кротост; не чрез противопоставяне на злото, а чрез съединяване с него, за да се освободи злото като такова. И поради това, че част от светлината влиза в злото, самото зло ще бъде преодоляно, преобразено.

В основата на това е тълкуването на злото, което аз често съм обяснявал като теософско тълкуване. Какво е зло? Нищо, освен добро, идващо в неподходящо време. Ще цитирам един пример, който често съм цитирал: – Нека да предположим, че се отнася до един пианист виртуоз и един изключително добър майстор техник, изработващ пиана, и двамата съвършени в своята област. Първо, техникът трябва да направи пианото и след това да го предаде на пианиста. Ако последният е добър пианист, той ще го използва подходящо и двамата ще са еднакво добри. Но ако вместо пианиста в концертната зала влезе техникът и започне да удря с чукове, то той ще бъде на неподходящото място. Нещо добро ще се е превърнало в зло. Така ние виждаме, че злото не е нищо друго, освен добро на неподходящо място.

Когато онова, което е особено добро за едно време се задържи и втвърди, като по този начин възпрепятства прогреса на по-нататъшното развитие, тогава, без съмнение, то става зло, защото се противопоставя на доброто. Нека да предположим, че водещите сили на лунната епоха, макар че са били съвършени по своя начин и в своята дейност, биха продължили да се смесват с еволюцията, въпреки че е трябвало да прекъснат своята дейност. Тогава в земната еволюция те биха представлявали злото. Така злото не е нищо друго освен божественото, тъй като първоначално в друго време това, което покъсно е станало зло, е било израз на съвършеното, на божественото.

Би трябвало да тълкуваме манихейските възгледи в този дълбок смисъл, че доброто и злото всъщност са еднакви по своя произход и в своя край. Ако ги тълкувате по този начин вие ще разберете същността на онова, което Мани наистина искаше да инициира. Но от друга страна, първо трябва да обясним, защо Мани наричал себе си „Синът на вдовицата“/*13/ и защо неговите последователи били наричани „Синове на вдовицата“.

Когато се връщаме назад към най-древните времена, лежащи преди нашата съвременна коренна раса, начинът, по който човечеството е придобивало знание, е бил различен. Вие ще видите в моето описание на Атлантида, – а също и когато се появи следният брой на „Луцифер“, вие ще видите от моето описание на Лемурия,/*14/ – че по онова време и до известна степен до съвременността, всяко знание е било повлиявано от онова, което е над човечеството. Аз често съм споменавал, че едва онзи Ману/*15/, който ще се появи през следващата коренна раса, за първи път ще бъде истински брат на своите братя човеци, докато всички по-раншни Ману били свръхчовеци, един вид божествени същества. Едва сега човекът узрява достатъчно, за да има един от своите братя-човеци като свой Ману, който заедно с него е преминал през всички стадии от средата на лемурската епоха досега. Какво всъщност става през еволюцията на петата коренна раса? Това, че откровението отгоре, ръководенето на душата отгоре, постепенно се оттегля, така че човекът е оставен да върви по собствен път и да стане свой собствен водач.

Във всички езотерични /мистични/ учения душата винаги е била известна като „майката“; инструкторът е бил „бащата“. Бащата и майката, Озирис и Изис, това са двете съществуващи в душата сили: инструкторът, представлява божественото, което пряко протича в човека, Озирис е бащата; Изис, самата душа, онази, която зачева, получава божественото, духовното в себе си, тя е майката. През 5-та коренна раса бащата се оттегля. Душата овдовява, трябва да овдовее. Човечеството е оставено само на себе си. То трябва да намери светлината на истината вътре в собствената си душа, за да може само да се ръководи. Всичко, което е от душевно естество, винаги е било изразявано в женски образи. Затова женският елемент – който в нашето съвремие съществува само в зародиш и по-късно ще бъде напълно развит, – този самонаправляващ се душевен принцип, който вече не е застанал пред божествения оплодител, се нарича от Мани „вдовицата“. И ето защо той нарича себе си „Синът на вдовицата“.

Мани е онзи, който подготвя в човешката душа онази степен на развитие, когато човекът ще потърси собствената си душевно-духовна светлина. Всичко, което идва от него, се позовава на собствената духовна светлина в душата на човека, и същевременно е било бунт срещу всичко, което не идва от човешката душа, от собствените наблюдения на душата. Красиви думи са ни останали от Мани и те са били лайтмотивът на неговите последователи през по-късните времена. Ние чуваме думите: „Вие трябва да оставите настрана всичко, което е външно откровение, получено посредством сетивата. Вие трябва да оставите настрана всичко, което ви се дава от външен авторитет; тогава ще узреете да съзерцавате вашата собствена душа.“

 

Откъси от лекции на Рудолф Щайнер, www.aobg.org

 

Абонирайте се за новите публикации и се присъединете към още 3 615 абонати.