Ангелите край гроба

Ангелите край гроба

Нека да насочим вниманието си към това, как първата Великденска сцена, разиграваща се на гроба, е описана във всяко от четирите Евангелия. Ако следим текста с полагащата се сериозност, ние ще се натъкнем на толкова смайващи различия, че изпърво те би трябвало да ни изглеждат като съвършено неразрешими противоречия. В случай, че ние не ги подложим на прибързан мисловен анализ, а ги оставим да се сгъстят и избистрят в пластични образи, тези привидни противоречия разтварят пред нас поучителни и бездънни перспективи.

В никакъв случай не е така, както повечето читатели на Библията мислят, че Великденските събития имат съгласуваното си начало и в четирите Евангелия под формата на известната среща с Ангелите край гроба.

Как стоят нещата при Матей? Жените пристъпват към гроба и в зазоряващото се утро – първата утринна зора е във въздуха – те са внезапно разтърсени и ужасени от повторното земетресение , което сякаш бе вече утихнало. Пътят на жените води през разломените от земетръса каменни блокове. Като че ли една могъща мълния разкъсва завесата на сетивния свят. Когато те стигат до гроба, пред тях застава в озаряваща яснота един духовен образ: „ А като се мина съботата, на първия ден от седмицата дойдоха жените да видят гроба. А ето стана голям трус , защото Ангел от Господа слезе от Небето и пристъпи, отвали камъка и седна на него. Изгледът му беше като блескавица и облеклото му беше бяло като сняг.” След като смазващата сила на този духовен образ поваля стражата, Ангелът проговаря на жените. Първото предчувствие за Великденската тайна пронизва душите им и те получават задачата да известят учениците, че ще Го видят в Галилея.

С оглед на целия свръхсетивен възглед, лежащ в основата на Евангелията, препоръчително е да схващаме земния трус не като механичен природен процес, а като въздействие от определени свръхсетивни същества. Не ни е разрешено да мислим, че само едно случайно движение на този скалист участък е отместило затулящия камък пред входа на гроба. С очите на жените ние съглеждаме едно могъщо същество от царството на Ангелските йерархии. Един Ангел, излъчващ атмосфериалната мощ на мълнията и на снега, се спуска от Небето, за да отмести сам камъка от гроба. Важно е и това, че жените възприемат Ангела, докато те стоят още вън от гроба. Видението, което връхлита върху им, се слива с външното възприятие, че след претълкуването на камъка, гробът е отворен.

Ако точно четем Евангелията, ние ще установим че за свръхсетивните изживявания в тях никога не се докладва внезапно и без подготовка, а че те са най-основно психологически мотивирани. Дори и в Евангелията хората не получават как да е и безпричинно една свръхсетивна опитност. Винаги е така, сякаш едно съвсем определено чувство изпълва душата и предизвиква видението. Според описанието на Матеевото Евангелие , ужасът от земния труд е именно това чувство, което така шокиращо пренася и без друго потресените души в състояние на ясновиждане. Чрезмерната уплаха причинява това, че сега отведнъж се възприема не само външния процес на скалното разместване, а самото свръхсетивно Същество, Ангелът на земния трус. Ужасът прави душата да прогледне в свръхсетивната страна на събитието.

В Евангелието на Марко срещата на жените с Ангела е описана по друг начин – както по отношение на пространство и време, така и по отношение на вътрешните измерения. По пътя си към гроба, жените са угрижени за това „кой ще им отвали камъка от гробната врата”. Но щом пристигат там, те съзират за своя най-голяма изненада, че камъкът е отместен. Входът към гроба стои отворен за тях. Обвзема ги безпределно удивление. Въпросът, с който те идваха насам, е решен, обаче начинът, по който е решен, трябва само да ги подготви, че ги очакват и други, може би по-големи изненади. С репликата „Защото камъкът беше твърде голям”, Марко ни оставя да съизживеем смайващото удивление на жените. Те влизат вътре в гроба и тук от мрака ги залива една нежна светлина. Отдясно те виждат една ангелска фигура с дълга бяла одежда. Ангелът, който тук е описал като юноша, заговаря жените с думите за Възкресението и ги препраща към учениците със заръката за Галилея.

Срещата с Ангела става не пред входа на гроба, както при Матей, а в неговата вътрешност, и то в малко по-късен момент. И докато Матей отбелязва появилото се Ангелско същество като „ ангел на Господа”, което на еврейски означава „ангел на Яхве”, Марко говори за един „юноша”, застанал отдясно на гроба. С това ние сме пренесени в една съвършено друга душевна ситуация. Съвсем друга е и душевната сила, която освобождава видението. Този път това е не ужасът, а удивлението.

Евангелието на Лука процесът отново напредва огромен скок и то още преди настъпването на онова характерно изживяване, което ни пренася от сферата на сетивното възприятие в сферата на свръхсетивното. Външната ситуация тук е уловена така, както бе развита от Марко: жените отиват на гроба, намират камъка отместен от входа и влизат вътре. Сега обаче, пред тях не се изправя внезапно никакво духовно същество. Те търсят тялото на Исус. И колко по-дълго те търсят, толкова по-угрижени и неспокойни стават, защото не го намират. Всичко това е за тях една неразрешима загадка. И когато мъката и възбудата в душите им достигат връхната си точка, очите им се отварят за присъствието на духовното същество. „И когато бяха в недоумение затова, ето застанаха пред тях двама мъже ослепително облекло. И обзети от страх, те наведоха лицата си до земята.”

За разлика от описанието на Марко, тук жените навлизат по-навътре и по-дълбоко в гроба и прекарват в него значително по-дълъг период от време. И сега, не ужасът, а плахият угрижен въпрос над празния гроб е силата, която освобождава съзерцанието. Движението на душата, което ще повдигне завесата на сетивното възприятие, тук е съвсем различно и в една степен по-близко до съзнанието. По един изненадващ начин, тук пред жените застават две ангелски същества; вместо „ангелът на Яхве” и „юношата”, сега имаме „двама мъже с ослепително облекло”.

И ние усещаме, че в противоречията между Евангелията няма нищо случайно, а че по един строго определен закон се напредва от едно Евангелие към друго. Сцените на срещата с Ангелите преминават през едно толкова логично и последователно преобразяване, през една толкова смислена метаморфоза, че ни обвзема предчувствието: тук единното и цялостно Евангелие ни въвежда в особени тайни чрез езика на противоречията. Това е изразено в още по-силна степен, когато ние преминем към Евангелието на Йоан.

Тук Мария Магдалена идва сама на гроба. Тя влиза вътре и го намира празен. Външната завеса отново ще се повдигне оттам, до където беше стигнало развитието на предходното Евангелие. Какви чувства се раздвижват сега в душата на Мария Магдалена – дали тези при земния трус , при отворения гроб, или при празния гроб – това не е показано. Ние разбираме, че в четвъртото Евангелие имаме работа с изживяване, което настъпва в един по-късен момент. Мария Магдалена напуска гроба без да е била посрещната от Ангел. Минавайки през целия град, тя се отправя към учениците. Петър и Йоан тичат към гроба и заедно с нея се взират в зейналата паст на празния гроб. Макар и Евангелието да не говори пряко за това , именно в смисъла на Йоановото Евангелие е да си представим, че учениците са довели изживяването на празния гроб до едно космическо усилване . Поради земния трус на мястото на гроба отново се е отворила дълбока пукнатина, която всъщност принадлежала към изравнената още от Соломон прабездна в облика на града Йерусалим. И така, учениците се взират не само в празния гроб, но и в една ужасяваща бездна. По един безподобен за човечеството начин, те изживяха „стоенето на прага”. После, в пълна безпомощност те напускат това място. Мария Магдалена остава сама на гроба. Сега ние трябва да се замислим върху обстоятелството, че се намираме в един значително по-късен момент на събитието. Мария Магдалена плаче. Сълзите, които тя пролива сега, не бликат от ужаса, от удивлението, или от недоумението. Тя плаче, понеже цялата е отдадена в тъгуваща любов по Онзи , който бе изтръгнат от нея. Всички чудеса и загадки, настъпили подир обедните часове на Разпетия петък събуждат неопределени, обаче космическо-величави предчувствия, по силата на които пред душата на Мария Магдалена застава в неподозирана яснота величието на Този, който е преминал през смъртта. И колкото повече долавя тя величието Му, толкова по-преизобилна става любовта ù. Тази любов е, която отключва душевните очи на Мария Магдалена. Докато нейният физически поглед е забулен в сълзи, пробужда се духовният поглед и тя възприема двете фигури. Те обаче са различни от тези, които описва Евангелието на Лука. Мария вижда двама Ангели в бели дрехи, седнали там, „гдето бе лежало Исусовото тяло, един откъм главата и друг откъм краката”. След като не намира никакви следи от любимото тяло, дава й се – чрез духовното изживяване – едно празнично ясно и съзнателно упътване за това, къде е Той всъщност. Двамата Ангели ù казват: „Жено, защо плачеш?” В този миг, когато за да отговори тя събира и овладява своето съзнание, изживяването ù напредва с нова и решителна крачка. Тя се обръща и вижда една фигура да стои пред гроба, там където се простира градината на Йосиф от Ариматея. Тя не познава, че това е Исус. Този, който стои вън, тя приема за градинаря. Мария Магдалена го запитва дали не знае къде е отнесено тялото на Исус. И тогава Исус произнася точно същите думи, които преди това бяха казани от Ангелите: „Жено, защо плачеш?”

Особено важно е, тъкмо на това място да проявим дълбоко-интимно разбиране в отделните особености на тази свръхсетивна сцена. Нито Ангелите, нито Възкръсналият говорят в човешки думи. В човешки думи ще се възпроизведе само това, което вътрешното ухо долавя душевно. Думите, които в действително се изговарят, възникват дълбоко отвътре. Едва след като „обезсловим” човешките думи, ние можем да се надяваме, че ще се вживеем в сферата на вътрешното ухо, от където те произлизат. В Евангелието на Йоан именно от вътрешното вслушване във въпроса на Ангелите възниква новата духовна среща, чрез която Мария Магдалена става първата носителка на същинското Великденско възприятие. Фигурата отвън пред гроба, тъй да се каже, взема думите от устата на Ангелите.

 

Ангелите край гроба

Съществено и важно е, че силуета , който Мария Магдалена вижда в продължението на общуването с Ангелите има несъмнено очертанията на един човек. Когато Евангелието казва, че тя го е приела за градинаря, ние не трябва да си мислим, че тя се е измамила. Исус ù се явява именно като градинар. Когато представяха Възкръсналия като градинар, художниците на Средновековието, всъщност сполучливо възстановяваха онази имагинация, която беше застанала пред душата на Мария Магдалена. Един дълбок и необозрим смисъл се носи над така възприетия душевен образ: Възкръсналият е наистина градинарят на една нова градина, сеячът и покровителят на едно ново Земно израстване.

Възприемането на градинаря позволява на любещата душа да съживи своя копнеж . Може би този, който ù се явява, ще успее да върне изгубения. Все още любовта ù към Христос налива очите със сълзи. Но сега същата тази любов просветлява душата ù. В мига , когато чува името си, тя разбира, че този, който стои пред нея във Великденската градина, е Христос. Тя действително намира този , който беше откъснат от нея. Тя протяга ръце, за да Го прегърне, но сега я пресрещат строгите дими: „Noli me tangere”, „Не се допирай до Мене !” Великденската мистерия още не е изпълнена. Това, което се случва на гроба, се намира още в „предверието ” на същинското и завършено Великденско събитие. Възкръсналият ще бъде изживян в Неговото пълно духовно-телесно откриване една тогава, когато външните сцени привършат и в кръга на учениците започнат дълбоките вътрешни сцени.

Евангелието на Йоан придвижва напред великолепната метаморфоза за Великденската прелюдия, която се разигра на гроба. Многозначителните и обогатени преобразувания на срещите с Ангелите, както ние ги възприемахме през първите три Евангелия, тук завършват. След ужаса на земния трус, след удивлението пред отворения гроб, след плахия , недоумяващ въпрос пред гледката на празния гроб, сега сълзите на любовта са тези, които пробуждат свръхсетивното зрение в душата на Мария Магдалена. Тези сълзи на любов и копнеж са, които освобождават видението и които формират прехода от ангелското предверие към същинския Великденски храм.

 

Откъс от книгата „Трите години“ на Емил Бок.

 

Абонирайте се за новите публикации и се присъединете към още 3 797 абонати.