Светлината на душата е по-сияйна от Слънцето

Светлината на душата е по-сияйна от Слънцето

Но душата съществува именно, за да разпознава вечното в нещата. Когато един ден цялата Земя вече я няма, душите, които я обитават, пак ще съществуват. И тези души ще отнесат преживяното на Земята със себе си като спомен, навсякъде.

Същото е, когато някой извършва за мен добро дело. Делото преминава, но онова, което е посадено в душата ми от него или нея, остава. И връзката на любов, която ни е съединила по този начин, не преминава.

Преживяното винаги е източник на нещо, което остава в нас. Ние самите извличаме от нещата това, което остава, и го отнасяме във вечността. И когато един ден човешките същества бъдат пренесени на съвсем друга арена на действие, те ще носят със себе си събраното тук. И делата им в новия свят ще бъдат изтъкани от спомените за стария. Защото няма семе, което да не носи плод. Ако сме свързани с някого в любов, тогава тази любов е едно семе, и ние ще преживяваме плода през цялото бъдеще, защото си принадлежим с такъв човек през цялото бъдеще. Така в нас живее нещо, протъкано с божествената сила, която свързва всички неща в едно във вечната тъкан на Вселената. Това “нещо” е нашето висше Себе. И то е по-сияйно от слънцето. Светлината на Слънцето осветява човека само отвън. Светлината на душата осветява човека отвътре. Затова тя е по-сияйна от Слънцето.“

 

Рудолф Щайнер, Събрани съчинения 266/1.

 

Абонирайте се за новите публикации и се присъединете към още 3 710 абонати.