За прошката

Прошката е толкова прекрасно нещо! Прошката е нещо, което е така съкровенно, защото то е нещо извън видимия свят. Това е когато човешкото се покланя пред Божественото. Бог е този, който прощава, а човек е този, който бива опрощаван. В антихристката култура, която стремително завладява много от нас, прошката е нещо неуместно, защото в нея ние сме еталони на света. Духовното и Божественото са отречени и остава само човешкото, което се въздига в култ. “Да ме харесват такъв какъвто съм!” – тази позиция е съвсем различна от християнското “И тъй бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец”.

В материализма прошката, ако все още съществува, благодарение на добрите християнски традиции – е от човешко към човешко, а това може да бъде отблъскващо за много хора. Прошката има смисъл когато човешкото се обръща към Божественото или Божественото към Божественото. И в двата случая прошката е душевно-духовен акт. Тя не е ритуал или задължение, а копнеж по Божественото. Тя не е механично действие, а нещо така нежно и невидимо.

Ариманичното отвръщение от духовното може да доведе до такова помрачение, което да издига човека в култ и еталон на сътворението. И точно този човек, който “мисли” с повтарянето на лозунги и на празни абстрактни понятия. Този човек, който е забравил връзката си с Божествения свят, който вече не чувства и духовния свят, този човек не само не е еталон, а можем да кажем, че по-скоро е спящ човек, сънуващ мислене и чувстващ животински чувства, вместо човешки. Този човек или ние, в съвремието, имаме нужда от покаяние и опрощение. Това са здравословни чувства – смирение, покаяние и благодарност към Божественото. И тези благородни чувства трябва да се разглеждат в светлината на висшето в човек, защото иначе веднага ще изпаднем в съвременните лозунги, които ги намират за неуместни.

Прошката е свързана със съвестта, а тя е тихият Христов глас в нас.

Съвест

Има чудна дарба в мен,
тя е жива нощ и ден,
тихо, тихо ми шепти,
и разкрива истини.
Съвест светла се нарича,
с нея Господ ме обича.
Ще я слушам всеки час,
тя Христовият е глас.

 

Прости ни, Господи, изкушение от лукавия, ние не знаем какво правим. Прости ни, Ти, който живееш в нас, хората. Прости ни, за това, което не правим в твое име и когато те жертваме заради низшето в нас. Някой ден, ние ще спрем да те разпъваме и ще действаме заедно с теб! Води ни Господи, в Твоята Любов!

Калоян Гичев, 19 февруари 2018 г., София.