Приказка за първата мартеница - или една мартенска фантазия

Здравейте, драги приятели! Честит празник! Да сплитаме добре бялото и червеното!

Моля, позволете ми с този разказ да ви пренеса мислено в една фантазия – мартенска фантазия. Нека си представим, че някога много, много отдавна имало един ученик. Ученик, който учил в един древен мистериен център. Той бил още в степен “гарван”, т.е. този който свързва световете – живее във видимия свят, но същевременно частично и в невидимия. Неговите наставници така водели обучението, че той постепенно да укрепва и да напредва. Но понеже времето било много старо – тогава не се обяснявало и говорело като сега. Тогава съзнанието и сетивата все още били така устроени, че когато един ученик е в първата степен, т.е. в мистерийната школа е “гарван” той е изживявал духовната реалност в заобикалящия го свят. Било е много, много различно от сега. Зад водопада той виждал духовните същества, зад дърветата, зад цветовете, зад всичко той изживявал духовни същества. Било невъзможно да си мисли за днешното абстрактно понятие “енергии”. Много по-късно всичко това, целият този свят е щял да угасне, за да може да развием разума си.

Веднъж един от неговите наставници, който бил в степен “лебед” решил да започне да насочва обучението му в такава посока, че да посее в него една способност, която в далечното бъдеще, след като бъде отгледана, ще бъде много полезна на кандидата на мистерийния храм. Наставникът взел две влакна: бяло и червено. Влакната били от мека вълнена прежда. По изгрев слънце той ги насукал внимателно – колкото едното, толкова и другото. Така направил една хубава мартеница и я вързал на ръката на ученика си. Така този, който бил в степен “гарван” носейки мартеницата и прониквайки в духовните същности стоящи зад нея – в него се вливали определени сили, които тихо се посявали. Бялото било изживявано като принципа на мисленето, който все още бил вън от хората и бил нещо космическо, което се спуска. Червеното било изживявано като принципа на пречистените чувства. А усукването загатвало за волята, за правилната воля, която ги съчетава и сплита добре. В онези времена мартеницата била средство за изживяване на духовна реалност и посяване на принцип, който вбъдеще щял да бъде много важен за човечеството, когато щяло да бъде надарено със свалената в него космическа интелигентност. В това бъдещо далчено време правилното развитие щяло да изисква хармонизиране между светлата бяла права мисъл и пречистените благородни чувства. За това хармонизиране и сплитане била необходима и добрата воля, която както при мартеницата добре да ги съчетава.

Така минавало времето, а с него и хората се променяли много, мистериите също се променяли, упадакът ги завладявал. Мартеницата вече не била средство за непосредствено изживяване, а символ, после пък станала амулет, а много, много по-късно и продукт и традиция. И все пак тя оцеляла по един чуден начин и всяка година в света продължавало да има хора, които я закичвали. Те можело да не знаят всичко това, всеки имал свои разбирания, но все пак частичка от древния смисъл останал жив, може би не на съзнателно ниво, а на едно друго ниво на съзнанието. Можем да кажем: смисълът остнал като спяща пъпка, която някой ден под светлите лъчи на пробуденото съзнание щяла да разцъфне в своите прекрасни цветове!

Честит празник!

 

Калоян Гичев, 1 март 2018 г., София.