С всяко стра­да­ние ние пре­махва­ме ед­но не­съ­вър­шен­с­т­во

Естествено е по от­но­ше­ние на стра­да­ни­ето чо­век да се чувствува, ка­то че не­що вът­ре в не­го би тряб­ва­ло да се от­на­ся от­б­лъс­к­ва­що про­тив то­ва стра­дание, да си каже: защо трябва да стра- дам, защо ме сполетява това страдание? Не може ли животът да протече за мене също така, че да не ме сполетяват никакви страдания, да бъда доволен? Онзи, кой­то пос­та­вя въп­ро­са така, мо­же да стиг­не до един от­го­вор са­мо тогава, ко­га­то си съз­да­де ед­но дейс­т­ви­тел­но поз­на­ние за при­ро­да­та на на­ша­та чо­веш­ка Карма, на чо­веш­ка­та съдба. Защо стра­да­ме ние в света? А с то­ва раз­би­ра­ме как­то външните, та­ка и вът­реш­ни­те страдания, ко­ито въз­ник­ват от вът­реш­на­та организация, по­ра­ди ко­ито ние не ви­на­ги сме доволни, не ви­на­ги мо­жем да се оп­ра­вим в живота. Това раз­би­ра­ме сега. Защо в жи­во­та ни спо­ле­тя­ват та­ки­ва неща, ко­ито ни ос­та­вят недоволни?

Ако раз­г­ле­да­ме за­ко­ни­те на Кармата, ще видим, че на ос­но­ва­та на на­ши­те стра­да­ния стои не­що подобно, какво­то е онова, ко­ето в обик­но­ве­ния жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та мо­же да бъ­де онаг­ле­де­но приб­лизи­тел­но със след­ния пример. Аз ве­че чес­то пъ­ти съм спо­ме­на­вал то­зи пример: да предположим, че някой е живял до своята 18-та година от джоба на своя баща, живял е в радости и удоволствия, не е пропуснал нищо. След това бащата губи цялото си състояние. Младежът тряб­ва да на­учи не­що подходящо, тряб­ва да по­ла­га усилия, за да мо­же да живее. Животът му до­на­ся стра­да­ния и лишения. Ние ще на­ме­рим понятно, че то­зи чо­век е бил засег­нат твър­де неп­ри­ят­но от страданията, през ко­ито тряб­ва да мине. Да предположим, че съ­от­вет­ни­ят чо­век сти­га до 50-го­диш­на въз­раст Благодарение на това, че ня­ко­га е тряб­ва­ло да на­учи нещо, той е ста­нал един по­ря­дъ­чен човек. Той стои се­га здра­во в жи­во­та и мо­же да си каже: така както аз съдех някога за моите страдания, това беше понятно за онова време: но сега трябва да мисля по друг начин за тях, сега трябва да кажа, че страданията не биха ме сполетели, ако тогава имах вече всички съвършенства, макар и само ограничените съвършенство на един 18 годишен човек. Но, ако не би­ха ме спо­ле­те­ли страданията, аз бих ос­та­нал един безделник. Страданието бе­ше това, ко­ето пре­вър­на не­съ­вър­шен­с­т­ва­та в съвършенства. На то­ва стра­да­ние дъл­жа аз, че днес съм един човек раз­ли­чен от този, кой­то бях пре­ди 40 години. Какво се срещ­на то­га­ва при мене? Срещна се мо­ето не­съвършенство, в ко­ето се на­ми­рах то­га­ва и мо­ето страдание. И мо­ето не­съ­вър­шен­с­т­во тър­се­ше мо­ето стра­дание, за да мо­же то да бъ­де пре­мах­на­то, за да мо­же да се пре­вър­не в съвършенство. Тази кон­с­та­та­ция мо­же да се по­лу­чи дори от ед­но три­ви­ал­но раз­г­леж­да­не на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Когато раз­г­ле­да­ме це­лия жи­вот и зас­та­нем дейс­т­ви­тел­но по един та­къв на­чин пред на­ша­та Карма, как­то то­ва бе по­ка­за­но в зав­че­раш­на­та сказка, ние ще стиг­нем ви­на­ги до убеждението, че всич­ки страдания, ко­ито ни сполетяват, всич­ки страдания, ко­ито се из­п­реч­ват на пъ­тя ни, са от та­ко­ва естество, че те са тър­се­ни на­шето несъвършенство. А имен­но на­й-­го­ля­ма­та част от мъ­ки­те и стра­да­ни­ята са тър­се­ни от оне­зи не­съ­вър­шенства, ко­ито сме до­нес­ли със се­бе си от на­ши­те ми­на­ли прераждания. И по­не­же те­зи не­съ­вър­шен­с­т­ва са в нас, не­що по­-ра­зум­но в са­ми­те нас, не­що по­-ра­зум­но в нас, от­кол­ко­то сме ние ра­зум­ни ка­то обик­но­ве­ни хора, тър­си пъ­тя към мъ­ки­те и страданията. защото това е едно златно правило на живота, че всички ние като хора имаме в нас един по-разумен човек, един по-мъдър човек, отколкото сме ние. Защото този, към кой­то в обик­но­вения жи­вот казваме “аз”, е по­-мал­ко мъдър. Ако би ос­та­нало на него, то­зи “по-малко мъдър” би из­б­рал пъ­тя на удоволствието, на ра­дос­т­та пред то­зи на стра­да­нието. “По-разумният” е онзи, кой­то по­чи­ва в глъ­би­ни­те на на­ше­то подсъзнание, до ко­ето на­ше­то обик­но­вено съз­на­ние не се простира. Той ни зак­ри­ва пог­ле­да пред ед­на ле­ка ра­дост и за­пал­ва в нас ед­на ма­ги­чес­ка сила, ко­ято оти­ва по пъ­тя на страданието, без ние да зна­ем това. Но как­во зна­чи това: без ние да знаем? Това значи, че по­-ра­зум­ни­ят до­би­ва по­-го­ля­ма си­ла над по­-мал­ко ра­зум­ни­ят и пос­то­ян­но дейс­т­ву­ва в нас така, че на­соч­ва на­ши­те не­съ­вър­шен­с­т­ва към на­ши­те стра­да­ния и ни пра­ви да страдаме, за­що­то с вся­ко вът­реш­но и външ­но стра­да­ние ние пре­махва­ме ед­но не­съ­вър­шен­с­т­во и ста­ва­ме по-съвършени…

Рудолф Щайнер, откъс от Събрани съчинения 130.