Пътуването към България беше дълго, но за сметка на това изпълнено с много и различни интересни случки.
На няколко пъти по време на презокеанския полет, стюардесите приготвяха тайно куфарчетата със средства за първа помощ. Доколкото това можеше да се направи тайно, тъй като в един Боинг 747 няма кой знае колко потайни места.
Необичайна турболенция разтрисаше самолета и виждах разтревожените им лица. Личеше си, че се случва нещо, което беше извън тяхната опитност.
„Няма да ми позволят да се прибера така лесно в родната България“- помислих си.
Бяха минали малко повече от 4 и половина години, откакто за последен път я бях видял. Прекрасната България. Уникална и неповторима…
Кацнахме успешно в Германия. Полетът за София закъсня с два часа. Не се бях хранил от доста време, но въпреки това имах много, много енергия в тялото си. Някакъв огън бушуваше вътре в мен и ме зареждаше с допълнително гориво, за да продължавам напред.
Малко по-късно видях нощната столица. Красивите й светлини блещукаха в тъмната нощ. Въздишка на облекчение.
Валеше ситен и студен дъжд, последното изпитание за пилота и тежката машина, която като по чудо се носеше във въздуха, използвайки законите на аеродинамиката.
Колелата докоснаха нежно пистата и след няколко минути бяхме на терминала. Вдигнах тежката си раница и се насочих към изхода.
На гишето за проверка на паспортите, дори и не погледнаха документите ми. Получих една усмивка и пожелания за приятна вечер. „До тук добре“-казах си.
Още по-лесно беше и с двата огромни куфара, които влачех до себе си. Митничарите бяха заети да проверяват други чанти. Никой не ми обърна внимание. Още по-добре.
След малко видях познатите лица на хора, които не бях виждал от години. Усмивки, трепет, силни прегръдки и много, много любов. Това са първите ми впечатления и усещания. Такива са се запечатали в съзнанието ми.
На другия ден дойде и отрезвяващата действителност на приятно студената София. Големите панелени блокове на Дружба 2 ме заобикаляха тържествено, показвайки важно, поостарелите си фасади. „Доста по-различно е от Лас Вегас“-усмихнах се мислено 🙂
Години по-късно открих и това спокойно езеро, което виждате на снимката. Малко преди представянето на първата ми книга. Всичко се случва винаги в най-подходящия момент. Тогава, когато сме готови.
Все още не помнех много неща. Паметта ми се възвръщаше постепенно, но сигурно. Знаех, че ме очакват много трудности. Физическо възстановяване и едно ново начало.
Всяко едно ново начало е толкова вълнуващо, когато осъзнаеш, че ти носи възможност за придобиване на нови опитности. Тогава още не го знаех. Разбрах го по-късно. И сега се радвам, че стана така.
Часовете по магистралата към родния Сливен минаха по-бавно, отколкото ми се искаше. Все още се хващам понякога, че се напрягам леко, когато някой друг шофира, а не аз. В това отношение, като че ли имам на себе си най-голямо доверие 🙂
Познатите комини и пушека излизащ от тях. Завоите към блока, в който бях прекарал толкова години. Спомените нахлуваха все по-мощно и личността, която някога бях, се сглобяваше все по-добре.
Стълбите нагоре към топлия апартамент. Усмихнатите лица на съседите. Черно-бял некролог на една от вратите. Пожелание към една душа да намери пътя си напред.
Детската ми стая и сълзи на радост, че съм все още тук, на тази прекрасна земя.
България- мистична и тайнствена. Изпълнена със загадки.
Сините камъни ме зовяха към себе си, така както майка зове в нощта изгубеното си дете.
„Идвам“-изпратих мисълта си към близката планина. „Идвам“…
Георги Жеков, www.drugata-realnost.com