Това се случи, когато бях 9 клас. Имахме час по история. Харесвах тези часове и предмета. Оценките не са били проблем за мен, още в 8 клас, като написах на входно контролно, че за българските владетели няма да използвам титлата „хан“, а „канасубиги“ и обосновах това – от тогава имах и симпатията на учителката ни.
Случи се така, че изпитваха един мой съученик. Не знаеше и аз се опитвах да му подсказвам, не се получи особено.
След това изпитваха моя съученичка. Тя мълчеше, мълчеше, казах и няколко думи и това отключи в нея и подреди знанията, които имаше. Каза всичко съвсем добре.
На края учителката ни ми каза следното:
– Виждаш ли, Калояне – ако човек не знае колкото и да му подсказваш, няма полза. Когато е учил, тогава малко помощ на време е на място.
Тези думи допълниха картината и синтезираха ценността на тази случка. Интересно беше, че учителката ни беше оставила цялата ситуация да се развие, без да се намесва, правейки се, че не вижда подсказването. Така имахме важен урок.
Когато човек е положил усилия, има стремеж и желание – тогава помощта е благо, което осмисля труда, който е свършил и му дава подтик да продължи. Обратното – когато няма положени усилия и желанието е да се претупа нещо, тогава помощта не може да бъде съвсем на място.
За това имаме хубава поговорка – „помогни си сам, за да ти помогне и Бог“.
Да помагаме, заедно с Бог в нас 🙂
Всичко най-добро 🙂
Калоян Гичев, 6 ноември 2013 г., София.