Терапия с вълшебни истории предлага Кирчо Райнов
Казва, че са за лека нощ, а всъщност са за пробуждане – това беше първата ни среща с Разказвача на приказки. Чак после разбрахме, че се казва Кирчо и че е от Пловдив. А освен да разказва вълшебни истории, притежава и друг талант, талантът да види посоката на вътрешния компас.
Всички сме наясно, че думите лекуват. Разказвача обаче така ги подрежда, че да активира някоя от нашите същности. Грижат се приказките му ту за нашето състрадание, обясняват важността му; посвещават ни в това как да свирим от дъното на сърцето си, как да не го превръщаме в пленник, а да го оставим да пътешества, да открива…
Тези истории са чудесни за коледното дръвче, което в тези дни ще приготвяме. Само с тях да го окичим, и богат ще е празникът. По-богат от всеки друг път. Заради това избрахме да ви разкажем историята на Разказвача именно сега. През декември, когато се раждат само истински приказки…
Един от най-древните методи
В продължение на векове знанията за света са се предавали от уста на уста или са били записвани. Днес под приказкотерапия ние разбираме способността да се предават знания за духовния път и социалната ни реализация. Навярно няма човек, който да не обича приказките. Тези, които не харесват класическите варианти на приказните истории, гледат съвременни филми на ужасите, трилъри, любовни и романтични, фантастика. И какво са това? Не са ли съвременни приказни истории?
За хората е типично да обменят истории. За да ги разкажем или да ги чуем, ние обичайно се събираме на празнични трапези и гледаме поредното шоу по телевизията. Обмяната на истории, както и обмяната на жизнен опит, са естествена форма на взаимодействие между нас. Затова се смята, че приказкотерапията е естествена форма на обмяна и предаване на опит, органична система за възпитание на новото поколение. Основата на терапията с вълшебни истории е образуване на връзка между приказните събития и процесите в реалния живот.
Ставаме лъв, а после пак дете
Много хора считат, че приказкотерапията е предназначена само за деца, при това в предучилищна възраст. Методите на приказкотерапията могат да бъдат наречени “детски”, защото се обърнати към чистотата и възприемчивостта на детското, което се намира във всеки от нас.
Една древна история разказва за това, че човек във своето развитие преминава през три стадия. Първо е камила, след това лъв и накрая – дете. Камилата се подчинява на правилата, изпитвайки тъга от ежедневните си задължения и не се съпротивлява на обстоятелствата. Човек в този стадий има огромен запас от жизнена енергия вътре в себе си – така, както камилата има енергия да премине пустинята. Когато търпението и силата ни се изчерпят, се превръщаме в лъв. Активно се съпротивляваме на обстоятелствата, борим се за справедливост и достигаме до определено социално ниво. Но идва един момент, когато лъвът разбира, че всичко това ни отдалечава от истината, върти се в кръга на суетата и неразрешимите проблеми. И тогава се случва преходът в следващия стадий на развитието – детето. И човек започва да гледа на света с открит и щастлив поглед, вижда прекрасното и му се иска да разбера смисъла на това, което преди му се е струвало познато и ясно.
Да изградим вътрешния съзидател
Предметът на приказкотерапията представлява процес за възприемане на вътрешното дете, което се развива в душата на човека. Представители от различни философски школи се опитват да разберат причината за неблагоприятното развитие на детето. Днес навярно много от тези проблеми вече са формулирани. Смятаме, че могат да се обяснят с вътрешната дисхармония в развитието ни. И всичките начини, по които може да си помогнем, са под един знаменател – достигане на вътрешна хармония. Защото хармоничният човек и в приказките, и в живота е създател, а дисхармоничният – разрушител. Скалата “разрушител – създател” е основната вътрешна диагностична скала на приказкотерапията. Външният разрушител доставя болка на другите хора и заобикаляща го действителност. Външният съзидател се опитва да създаде около себе си комфортни условия. Вътрешният разрушител съзнателно и несъзнателно вреди на своето здраве и развитие. Вътрешният съзидател “очиства” своите мисли, дисциплинира чувствата си и се грижи за здравето си. Основният принцип на работата е да изградим вътрешния съзидател, който да успее да контролира вътрешния разрушител. Как израства съзидателят в хиперактивното или агресивното дете? Отговорът е прост и сложен едновременно – наблюдавайте и поставете ситуации, които да приличат на приказните…
Притча за фермера и неговите синове
Възрастните се заслушват в приказката тогава, когато се обърнат към детето в себе си; тогава, когато не четат приказката на своето дете машинално, автоматизирано, знаейки просто какъв е сценарият и кои са главните герои, а когато открият в приказките реални житейски казуси и начините за тяхното разрешаване. Тогава, когато четат с разбиране. Тогава, когато това разбиране ги доведе до простчиката истина, че е необходима вяра в собствените ни способности, собствения ни потенциал, в ресурса от знания, натрупан през годините. Позволявам си един пример с притча отпреди много векове…
Живял някога трудолюбив и щедър фермер, който имал мързеливи и алчни синове. Преди смъртта си той събрал синовете си и им казал, че ако те копаят накъде в полето, ще открият заровени съкровища. Веднага след като земеделският стопанин починал, синовете му отишли в полето и започнали усърдно и внимателно да копаят земята нагоре и надолу, но не могли да открият съкровището. Те решили, че бащата в своята щедрост вече е раздал всичкото злато и спрели да търсят. Тогава им хрумнала идеята, че земята така или иначе вече е разкопана, възможно е нещо да засадят в нея. Посяли с жито цялото поле и след няколко месеца събрали богата реколта. От продажбата на пшеницата цяла година живели в благоденствие. Въпреки това след събирането на първата реколта те отново се замислили за голямото богатство, което не били открили. Затова отново изкопали полето, но златото отново не било намерено. След няколко години свикнали да работят и се научили да различават сезоните. Именно тогава разбрали защо баща им използвал този метод. И те станали честни селяни. Скоро открили, че притежават голямо богатство и престанали да мислят за скрити съкровища…
Нека да разгледаме пак притчата
Тайната на селянина е, че той използва слабостите на своите синове. Какво знаем за синовете? Те са мързеливи и алчни. Мъдрият фермер прави така, че да ги отвлече от пагубните за личността мързел и алчност. В резултат на това в реалния случай се е проявила съзидателна енергия чрез упорита работа и щедрост.
Може би трябва да се научим да виждаме обратната страна на проблема? Под агресивността може да се крие спокойствието, под страха – смелост, под безумието – ума. Магьосникът от Оз, известният Гудуин е в състояние да види обратната страна на проблема. Той успява да даде на своите „клиенти“ точно това, което поиска. На Страхливия лъв – смелост, на Плашилото – ум, на Дърваря – чувствително любящо сърце. Но всички тези качества те са имали първоначално. Гудуин само ги накарал да повярват, че трябва да се формира именно това качество. Така че задачата на приказкотерапията е не само да види обратната страна на проблема, но и да пробуди вярата.
В действителност вътрешната вяра направлява съзидателната сила на човека и формира духовната цел. Истинската вяра в успеха води до положителни резултати. Важното тук е да не се бърка вярата с надеждата. Колкото и да е странно, надеждата често се явява препятствие за развитие на личността. Докато човек се надява, че всичко ще се оправи, той не прави нищо от това, което може да направи, за да се случи тази промяна в действителност.
Вярата се е пробужда постепенно
Хайде да се обърнем към митологията и да си спомним в каква компания се намирала Надеждата в кутията на Пандора. Зевс наказал Прометей за това, че дал огъня на хората и изпратил на Земята зло.Заповядал на бог Хефест да смеси земя и вода и да направи от тая смес прекрасно момиче, което по сила да е равно на хората, да има нежен глас и поглед, подобен на погледа на безсмъртните богини. Боговете я нарекли Пандора, тъй като тя получила от всички дарове (Пандора означава надарена с всички дарове). Пандора трябвало да донесе с появяването си нещастие на хората. Когато това зло за хората било готово, Зевс изпратил Хермес да отнесе Пандора на земята при Прометеевия брат Епиметей. Мъдрият Прометей много пъти предупреждавал неразумния си брат и го съветвал да не приема дарове от гръмовержеца Зевс. Той се страхувал, че тези дарове ще донесат на хората нещастие. Но Епиметей не се вслушал в съветите на мъдрия си брат. Пандора го пленила с красотата си и той я взел за жена. Като зестра Пандора получила една кутия, която била затворена и в която не трябвало да поглежда. Един ден любопитната Пандора отворила кутията и по земята се разпространили бедствия, нещастия и болести, които били заключени в нея. Когато се опомнила, Пандора затворила кутията, но вече било късно. На дъното на кутията останала само Надеждата. Затова и казват, че надеждата умира последна. Оттогава безшумно нещастията бродят из земята, а Надеждата стои затворена в кутията на Пандора. Защо се оказала затворена в една кутия с нещастията? Защо не трябва да формираме в себе си и хората напразни надежди? Защото така няма да бъркаме надеждата с вярата, но ще пробудим последната. Как да го правим? Като казваме на хората: „Ти можеш”? Или като ги съветваме да повтарят сто пъти пред огледалото ”Аз мога!” преди сън или след хранене? В продължение на векове вярата се е пробуждала постепенно, като за това са използвани чудесни истории, митове, приказки и легенди. Неслучайно във вълшебните приказки винаги побеждава доброто. В края на краищата те събуждат в човека вътрешната увереност. В началото тя се проявява като някакво неосъзнато усещане и трепет, но постепенно става действителна.
Приказката може да ни даде знак накъде да тръгнем
Може да ни даде насоката, в която да се развиваме. Героят винаги иска да ни научи на нещо важно и ние сме длъжни да разберем какво е то. От приказките ще разберем, че няма еднозначни събития, днешната неприятна ситуация може да се преобърне. Днешната обида може да ни накара да се замислим какво при нас не се получва, какво не правим, както трябва. Днешното възприемане на нечие действие, постъпка или решение като наказание може да ни разкрие, че зад наказанието се е криело загриженост – пример, който давам, е с Кита на Р. Киплинг.
Така, както учителят се появява, когато ученикът е готов за него, така подходящата приказка достига до нас, когато сме готови да разкрием необходимия ни съвет. Претворяването на приказката в живота е по-лесната част. Това става с вяра. С вярата, че имаме своето предназначение в този живот, че не трябва да униваме, когато изпаднем в трудна ситуация, а точно обратното – ще се мобилизираме и ще дадем най-доброто от себе си. С пълното съзнание, че имаме избор – и той е свързан именно с нашето предназначение. Важното е да постъпваме с хората точно така, както искаме да постъпват те с нас. Достатъчно е да си спомним за гърненцето с мед на Баба Меца и Ежко Бежко, за начина, по който Лисицата посреща Щъркела на гости, за Косе Босе – и ще открием тази мъдрост описана и в Библията. Мъдрост за отношението ни към всичко, което ни заобикаля още от детските приказки.
Историите са написани, за да бъдат разказани
В днешния просветителски век ни е е трудно да си представим как са живели хората преди без познания за висша математика, философия, право… Хората преди нас са били много повече социално адаптирани, отколкото представителите на днешното поколение. Възниква въпросът защо. Може би, защото нашите далечни предшественици отдавали по-голямо значение на развитието на практическия интелект и предаването от поколение на поколение на жизнения си опит? Може би, защото са притежавали такива знания, към които ние интуитивно се стремим?
Знаем, че нашите предци са възпитавали децата, като са им разказвали занимателни истории. Бабите и дядовците не бързали да наказват провинилите се деца. Те им поднасяли история, с която да бъде изяснен смисъла на постъпката им. Важното е в душата на детето да поникне зрънцето на осмислянето. А затова е необходимо то да бъде оставено само със себе си и с вътрешните си въпроси. Децата се събирали около печката и слушали приказки, момичетата предели къдели и си разказвали истории… И историите се копирали в паметта им. Събирали се знания за живота, създавал се несъзнателен запас от жизнен опит, пробуждали се скрити сили, формирали се желания и планове… Магията на звука, който издава гласа на майката и бащата, тяхното присъствие, познатата обстановка, домашният уют, топлината и уханието на меката въглавница и т.н., и т.н. нямат аналог за силата на детското възприятие, когато разказваме приказки…. Приказката е тази, която изпълва картината. Разказаната приказка е двустранен акт на общуване – между родителя и детето, между разказвача и слушателя. Разказаната приказка е сила, мост между два свята – този на детето и възрастните.
Приказкотерапевтичния ефект
Крие се в това, че във всяка приказка героят намира изход от проблемна ситуация, израства, превръща се в силна личност и се справя със редица препятствия и накрая приказката завършва винаги с победата на доброто, красивото, полезното. Житейският опит на едно дете е много мъничък и в процеса на израстване то се сблъсква с редица непознати и разнообразни за него препятствия, което е сложна емоционална задача. Тук на помощ идва приказката, в която то открива в лицето на даден герой себе си. Слушайки приказката, научава как героят се справя с различни препятствия и винаги намира изход и решение, не унива, мобилизира се и успява да победи. Това води до натрупването в съзнанието на детето на банка от знание – примери, които то използва в необходимите за това моменти от своето израстване като реакции на заобикалящия го свят.
Историята на Разказвача
Моята история е ежедневно да разбирам, да не забравям, че е безценен дар и рядкост да се родиш човек. Това ми позволява да почувствам дълбока признателност към факта, че съм тук – като дух, изпълнен със съзнание. Напомня ми да се вглеждам в мравката и сърната, в червея и пеперудата, в кучето и скопения бик, в орела и дивия самотен тигър, в столетния дъб и хилядолетната планина. Да разбера, че в безкрайното разнообразие от растения, животни и минерали има съвсем малка част живот, притежаваща пробудата на духа, която наричаме „човешко битие”.
Можеше някой друг да е мравка, а аз мравояд. Можеше някой да е дъжд, а аз кристалче сол. Но съм благословен точно тук и сега да бъда човешко същество, жив по един необикновен начин, който често приемам за даденост. Всичко това идва да ми напомни, че раждането ми в човешки облик е неповторимо и трябва да съзнавам какво правя всеки ден. Как постъпвам, какво сътворявам, за какво се моля и на кого. Утре може да не съм между живите и да се превърна в мравка, а някой друг да ми залага капани. Днес обаче съм ценен, уникален и пробуден. Колебанията са безполезни.
Всеки от нас носи приказката в себе си и я пише постоянно. Не отделяйте – обединявайте, вземете необходимото ви от всяка история и вървете не напред или назад, нито нагоре или надолу. Вървете по Собствения си път!
Всеки един човек, който срещам по Пътя си, има своята приказка. Като се срещнем, аз ставам част от нея. Разкривам различни реакции, емоции, решения на едни или други житейски перипети. Научавам много от тях.
Моята Приказка е, когато се прибера вкъщи и открия най-близките си хора там. Моето огнище е масата, на която се храним, там чувам приказките на другите, там откривам скритите им в приказки желания, проблеми, страхове и радости. Този звук, този момент е онова нещо, което ми дава усмивка, вяра и желание да продължа да разказвам…
Замених думата надежда с думата вяра, думата трябва с би могло; думата трудно – с не е лесно, а не винаги се превърна в почти никога. Уча се. Развивам се. Усмихвам се… И обичам! Какво друго му трябва на човек?
Разказвача на приказки послуша и Краси Проданов.