След няколкодневни колебания – на ски в Банско или на поход в Стара планина – решихме да отидем на поход, а ските отложихме за следвaщия weekend, с надежда за по-хубаво време… Прогнозата за снежни бури и ураганни ветрове ми звучеше доста неправдоподобно, имайки предвид пролетното време от месец насам. Все пак сложих в раниците по една шапка и ръкавици, но за грейки и през ум не ми мина.
Още по пътя към изходния пункт (с. Антон) заваля студен дъжд, а малко след като тръгнахме го обърна на сняг. Колкото по-нагоре се качвахме, снегът и вятърът се усилваха, а под самото било беше истинска снежна виелица с ураганен вятър и непрогледна бяла мъгла. Бяхме девет човека (в т.ч. един баща с 11-годишното си момченце).
Движехме се пипнешком от един до следващия кол на маркировката, защото видимостта беше под 5 м и при всеки кол се изчаквахме и брояхме. Бяхме почти на билото, когато бащата и детето изчезнаха… Най-напред започнахме да викаме, но виелицата беше толкова силна, че самите ние не чувахме гласовете си. Върнахме се да ги търсим, като гледахме да не се разкъсваме, но скоро и ние загубихме маркировката, както и всякаква ориентация. Загубихме дори представа за времето… На три пъти се натъквахме на едни и същи скали, които изведнъж като призраци изскачаха отпреде ни – очевидно се въртяхме в кръг. Памучните панталони, набити със сняг, бяха като ледена кора върху краката ми, миглите ми залепваха от скреж, а брадата на Светлин беше като ледена маска. Тресях се цялата от студ, а зъбите ми тракаха неудържимо.
Никога в живота си не бях се молила по-горещо – да намерим поне бащата и детето… Не знам защо, но това ми се струваше по-важно, отколкото да намерим пътя. Молех се поне за секунди да се вдигне мъглата, за да ги видим… и тя се вдигна, колкото да зърна наблизо един кол от маркировката. Оказа се възлов кол с много стрелки и табели, а в основата му, сгушени в очакване на “бялата смърт”, седяха момченцето и бащата. То си изпуснало ръкавицата, вятърът я отнесъл и те хукнали да я гонят и така се загубили…
До тук – добре, но странно защо на указателните табели липсваше нашата хижа. (На следващия ден намерихме табелата, изтръгната от бурята и забита в снега.) След кратко съвещание избрахме една посока и тръгнахме, но много скоро разбрахме, че сме в грешка. Отново връщане, отново лутане, на два пъти някой политаше надолу в пропастта и по чудо успяваше да се задържи…
При едно от трескавите съвещания, докато другите спореха коя посока да хванем, мен ме завладя непреодолимото желание да се отпусна в обятията на „бялата смърт”. Струваше ми се по-лесно, отколкото да се боря със студа, вятъра и отчаянието. Изобщо не се страхувах, напротив – необикновено ясно осъзнавах какво се случва и бях абсолютно спокойна вътрешно, макар че цялата треперех и зъбите ми тракаха. Бях се сбогувала мислено със света, с децата си, с всички любими хора и бях готова…
Като че сънувах с широко отворени очи…
Смъртта беше Мъж – студен и безмълвно величествен като ледено бялата безкрайна пустиня, която ме заобикаляше, но някак властно прикланящ ме към себе си с обещанието, което четях в погледа Му. Този поглед ми обещаваше покоя и тишината на родния дом, той ме „пареше” с ледената си нежност и изпълваше душата ми със сладостен копнеж. Вече бях готова да се отпусна тръпнеща в обятията Му, когато Той, уверен в своята власт и сила на прелъстител, ефирно нежно докосна с пръсти бузата ми и каза:
„Рано е… Не е време още за теб… Не бързай да се освободиш от „затвора”, преди да си изтърпяла наказанието си! Не бягай от страданието! Всяко страдание е заради някакво прегрешение в миналото, което те спъва. Трябва да го изтърпиш с благородство, за да ликвидираш миналата си карма и да приготвиш жилището си там „горе”… Върни се и ме чакай – ще дойда отново, когато си готова!”
Изведнъж някаква невидима сила, като че ме изтръгна от вцепенението и ме върна в реалността с ясното съзнание, че имам още доста несвършена работа в този живот и няма защо да бързам… И в този миг мъглата отново се вдигна за броени секунди и ние видяхме съвсем наблизо спасителния кол от маркировката…
Час по-късно в хижата, около бумтящата печка, този миг в прегръдките на Бялата смърт, ми изглеждаше вече като странно съновидение… Само крампата на десния крак и пълната безчувственост на лявата буза ми напомняха за преживяното. Продължавах да усещам дамгата на ледената му милувка върху бузата си… Не, това не беше сън!
Помислих си, колко е прекрасно да знаеш, че в края Някой те очаква, за да те заведе в истинския ти дом.
Другото, което си помислих, когато мъглата се вдигна за миг и ни озари лъчът на надеждата е, че: Цялата ни човешка истина е като тази непрогледна бяла мъгла, в сравнение със Слънцето на Божията Истина и само нарядко ни огрява по някой истински светъл лъч, но колко от нас имат „очи да видят и уши да чуят”…?!
Чувствам се наистина щастлива от тази среща. Когато знаеш, че те очаква нещо познато, нещо светло и истинско – няма от какво да се страхуваш. Страшно е само Неизвестното!
Принцът на смъртта ще ме чака… И аз ще го чакам!
Откъс от книгата „Опити за преодоляване на земното притегляне“ от Петра. Книгата може да намерите в книжарницата на издателство Бяло Братство – София, ул. Ген. Щерю Атанасов 2.
