Нaшия мироглед ни диктува, че ние сме свободни обекти в природата, както аз така и пчелата. Аз садя картофи, аз плевя градината, аз култивирам другите видове. Но в онзи момент ми хрумна, ами ако този мироглед не е нищо повече от самозаблуда? Защото, разбира се, и пчелата си мисли, че тя командва. А ние знаем, че това не е така. Много добре знаем какво се случва с пчелата и този цвят, как цветът хитро манипулира пчелата. И когато казвам “манипулира”, използвам Дарвиновия смисъл. Имам предвид, че цветът е развил много специфичен набор от характерни черти – цвят, аромат, вкус, шарка – които са примамили пчелата. И тази пчела е била хитро подлъгана да вземе нектара като същевременно отнесе и малко прашец с крака си, и отлети към следващия цвят. Пчелата не е взела никакво решение. И тогава осъзнах, че аз също не съм…
Аз съм бил съблазнен именно от този картоф, а не от някой друг, да го посадя, да разпръсна неговите гени, да му осигуря още малко площ. И в този момент ми хрумна идеята: как би ни се сторило – какво ще стане, ако за момент погледнем на себе си през очите на тези други видове, който ни “обработват”? И тогава земеделието вече не ми изглеждаше като откритие, като човешка технология, а по-скоро като ко-еволюционно развитие, в което група много хитри видове, в повечето случаи ядливи треви, са ни използвали и са разбрали как в общи линии да ни накарат да обезлесим света. Конкуренцията на тревите, нали? И изведнъж всичко изглеждаше различно. Изведнъж косенето на ливадата през този ден се превърна в съвсем различно преживяване.
Майкъл Полан