Извънредно важно е, преподавателят и възпитателят да знаят, че правилното обучение е възможно само с оглед на скритата човешка природа. Да се тръгва от обикновените междучовешки отношения – тази грешка е типична единствено за така наречения „социализъм“. Замислете се само, какво би се получило, ако социалисти и марксисти бъдат оставени да подготвят облика на бъдещите училища. В Русия това вече стана; образователната програма на Луначарски е нещо ужасно. Тя означава смърт за цялата култура!
Да, най-страшното от болшевизма се крие тъкмо в болшевишките методи на обучение и възпитание! Защото, ако вземат надмощие, те просто ще изкоренят всички влияния от предишните културни епохи. Всичко това няма да се усети в рамките на едно или две поколения, но много скоро хората ще се убедят, че на Земята изчезват и последните следи от култура. Представете си, че се оставим на дилетантските социалистически изисквания, които разпореждат как трябва да живеем. В този случай, много скоро ще усетим дълбоката извратеност на социализма, където „доброто“ и „злото“ вече не могат да бъдат различавани. И вие често сте били свидетели, как мнозина пеят възторжени химни в чест на болшевизма, без да имат каквото и да е предчувствие за неговата сатанинска същност.
Рано или късно хората ще разберат, че социалният напредък е възможен, само ако възпитанието се постави на здрава основа. Ето защо трябва да е ясно, че тъкмо възпитателят на бъдещето ще има задачата да борави и живее с най-интимната страна на човешката природа, без да пренася обикновените междучовешки отношения в областта на обучението. Към какво, всъщност, се стремят обикновените марксисти? Те се стремят към социалистически облик на училищата, където децата ще възпитават самите себе си. Но последиците от това са наистина ужасни! Защото, какво представлява например така наречената „социалистическа образователна програма“? Според нея децата трябва да се отнасят помежду си така, както и възрастните. Но това е най-погрешното, което може да се измисли в областта на възпитанието. Ние следва да сме наясно, че душевните и физическите сили на детето са в процес на развитие и като цяло се различават съществено от силите и отношенията, които са валидни при ежедневното общуване на възрастните.
Всички интелектуални и разсъдъчни похвати в детската възраст са нещо съвършено безплодно. Нека обобщим нещата и по друг начин: чувствата са воля, намираща се в зародишно състояние, чувствата пък са непроявена воля; обаче във волята живее целият човек, така че при детето трябва да се вземат под внимание и подсъзнателните решения. Да не се поддаваме на сляпата вяра, че ако „добре сме обмислили“ даден подход, на всяка цена ще упражним влияние върху волята на детето.
Налага се да поставим и другия въпрос: Как да повлияем върху чувствената природа на детето? Това ще постигнем единствено чрез повторението на едни или други действия. А правилна насока на волевите импулси ще дадете не като заявявате кое е „добро“, а като му позволите днес и утре, и вдругиден, да извърши определени действия. Правилният подход ще се състои в това, не да предлагаме на детето нравствени правила, а да го насочим към определени постъпки, за които вярваме, че ще пробудят чувството му за справедливост. Колкото повече тези постъпки се превръщат в несъзнателни навици, толкова по-благотворно влияе това върху развитието на чувствата; а колкото повече детето е убедено в правотата на своите постъпки, толкова по-мощно израстват неговите волеви импулси.
Следователно, несъзнателно повтаряните постъпки култивират предимно чувствата; а съзнателно повтаряните постъпки укрепват волята, понеже те водят до засилване на решителността. Да, поради факта, че вие насърчавате съзнателно повтаряните постъпки, решителността – която иначе остава в областта на подсъзнанието – излиза сега на преден план. С други думи, трябва да правим ясната разлика между волевата и интелектуалната природа на детето.
Интелектуалната страна на възпитанието изисква от нас най-вече следното: да поднесем на детето даден факт и да гледаме то да го „схване“ колкото може по-добре. Тук тежестта пада върху еднократното усилие; после нещата трябва само да се запомнят. Обаче еднократно поднесените факти изобщо не оказват влияние върху чувствата и волята; върху чувствата и волята оказват влияние многократно повтаряните постъпки и действия, особено когато детето е убедено в тяхната правота.
По-старите патриархални форми на възпитание са запазили, макар и по наивен начин, нещо много важно. Казано накратко – това са обикновените жизнени навици. Тук е скрит извънредно дълбок и здрав педагогически инстинкт. Защо например всеки ден децата са били заставяни да произнасят молитвата „Отче наш“? Днешните хора се изкушават да мислят, че биха изпаднали в голяма досада, ако всеки ден трябва да повтарят едни и същи думи. Да, днешните хора са просто дресирани в еднократно отношение към нещата! Докато хората от по-старите времена не само че всеки ден повтаряха „Отче наш“ и държаха на тази молитва, а имаха също и навика, всеки ден от седмицата да разказват определени истории и легенди. Ето защо те бяха хора с много по-силна воля, отколкото са днешните хора, чието възпитание е забравило основния факт, че волята се гради чрез съзнателно повтаряните постъпки и действия.
Занапред тези неща не могат да бъдат подминавани. Защото съвсем не е достатъчно абстрактното намерение да възпитаваме волята. Можем безкрайно да вярваме в нашите добри идеи за възпитанието на волята, да ги прилагаме по най-остроумен начин в ежедневната практика и въпреки всичко, в действителност да не постигнем абсолютно нищо. Защото „проповядването“ на морал рано или късно превръща децата в слаби, невротични индивиди. След време, вътрешно силни стават онези деца, на които казваме: „Ти днес ще направиш това, ти ще направиш онова, а вие двамата утре ще извършите същото!“ И децата се подчиняват по силата на авторитета, защото те добре разбират, че в училището трябва да има един, който заповядва.
Следователно, ако на всяко дете ежедневно се определя каква работа има да свърши – и то, при възможност, през цялата учебна година, – това несъмнено ще укрепи неговата воля.
[divide ]
Горните извадки са от лекция, държана от Р. Щайнер в Щутгарт на 25.8.1919 г. Публикувана е като четвърта лекция от Събр. съч. 293.
Източник: www.otizvora.com