Физическо безсмъртие, подмладяване и дълголетие
… В такъв случай възниква въпросът дали физическото безсмъртие е възможно изобщо. В йогистките традиции на Индия има индикации, че малцина избрани са постигнали ако не физическо безсмъртие, то най-малко невероятно дълголетие, надхвърлящо многократно обикновения човешки живот. Различни мистични и езотерични традиции намекват за същото – като дълголетните пророци от Библията или безсмъртните таоисти на древен Китай. За ведическите риши от Индия се твърди, че са живели много дълго, в продължение на векове, благодарение на достъпа им до силата на Сома – специална енергия, свързана с изцелителните сили на природата и вътрешните сили на психиката, произлизаща от специални йогистки и медитативни практики. В индуистката традиция се говори за различни чирандживи, или „дълголетни мъдреци“, за някои от които се твърди, че са все още живи. Има и други традиции за безсмъртни извисени учители, макар понякога да се посочва, че тяхното безсмъртие е в ефирно, а не в материално тяло, или че е достъпно само за онези с чисти умове и сърца. Макар че с подобни идеи често се свързват доста фантазии и илюзии, зад всички тях като че ли има зрънце истина.
Класическата тантра йога, която ни учи как да работим с тайните енергии на природата, като кундалини, е разработила специални външни методи за удължаване на физическия живот, включващи използването на силни билки, минерали, скъпоценни камъни и еликсири. Те се съчетават със специални вътрешни йогистки практики на пранаяма, мантра и янтра и с работа с божествата и природните сили. Така се изгражда точна духовна наука на вътрешна трансформация, която да ни отведе отвъд обичайните човешки ограничения.
Може би най-прочутият йогистки пример за физическо безсмъртие е Махаватар Бабаджи, безсмъртният хималайски йога, представен на света от един от учениците му – Парамахамса Йогананда, в класическия му труд „Автобиография на един йогин“. Твърди се, че Бабаджи и спътницата му Матаджи живеели в заредени чрез йога безсмъртни материални тела в недостъпен район на Хималаите над Бадринат заедно с избрана група ученици, някои от които също се сдобили с неумиращи тела.
Подобни йогистки постижения обаче са толкова редки, че на практика са невъзможни за обикновения човек. Те се основават на специално раждане в семейства на йоги в Хималаите след възвишено духовно раждане, отвеждащо човек до най-висшата духовна реализация. Роля играят също диетата и чистата околна среда, както и специални йогистки упражнения от самото раждане. Всичко това няма нищо общо с живота на обикновения модерен човек в токсичната градска среда. Няма причина да мислим, че подобно физическо безсмъртие е възможно или дори желателно за нашия манталитет.
В интегралната йога на Шри Ауробиндо, един от най-великите духовни учители и мечтатели на модерна Индия, човек може да намери ясно и специфично учение, предназначено да развие физическо безсмъртие. То е разгледано дълбоко и подробно в многобройните му обширни трудове. В интегралната йога обаче физическото безсмъртие не е основна грижа, а само връхна точка, до която се стига след всестранно йогистко развитие на по-дълбоко вътрешно отдаване и осъзнаване. Нещо повече, Ауробиндо разглежда обезсмъртяването на физическото тяло не като лично постижение за удовлетворяване на земните ни желания, а като част от дългосрочен еволюционен процес за създаване на по-висш тип човешко същество или направо на по-съвършен вид. Ауробиндо търси не физическо безсмъртие, а осъзната душа, преобразяваща ума и емоционалната природа. Той разбира, че в сегашния си вид човекът с неговите различни отрицателни кармични и генетични влияния се нуждае от значителна промяна, преди да стане достоен за дълго съществуване или да може естествено да поддържа по-високо съзнание.
Ауробиндо има дългосрочна, продължаваща може би хилядолетия наред, програма за създаването на ново духовно същество на земята. Той няма за цел да направи така, че ние, съвременните хора, да живеем по-дълго или да избягваме физическата смърт в сегашното си недоразвито състояние на съзнание и разум. Той търси еволюция на вида, която можем да подпомогнем, но едва ли ще постигнем лично. Неговите ученици се стремят да развият ново човечество, а не да удължат собственото си физическо съществуване11. Нещо повече, интегралната йога на Ауробиндо се стреми към тази трансформация чрез ново идване на Божествената благодат, или Шакти, силата на Божествената майка, а не чрез външните методи на диета, билки или йога техники и още по-малко чрез открития в областта на науката и постижения в генетиката. Учението се основава на събуждането за и отдаването на тази благодат отгоре, като тя има свои собствени сили и процеси. Ауробиндо ни свързва с тази по-висша еволюционна Шакти, могъщата божествена сила, която вече съществува в духовната атмосфера на планетата.
И докато физическото безсмъртие е почти невъзможно, физическото подмладяване е до известна степен постижимо за всеки. Човек може да се подложи на специални йогистки и аюрведически подмладяващи режими, които са в състояние да свалят години от биологичната му възраст и в резултат да удължат живота му отвъд достижимото по други начини. Това не означава, че тези методи превръщат осемдесетгодишния старец в четиресетгодишен мъж, но могат да го направят по-щастлив, по-здрав и далеч по-буден, отколкото се очаква. Тялото винаги се подмладява и замества старите си клетки с нови. С всеки изгрев и залез през нас преминават нови прани. Подмладяването цели да ускори този естествен процес на зареждане с енергия, който обикновено се забавя с възрастта.
Ако води здравословен и природосъобразен живот в чиста околна среда, човек би трябвало да доживее сто години, а ако се занимава с йога, дори повече. Фактът, че не се радваме на подобно дълголетие, е знак за нездравословния ни начин на живот или за нездравословната ни култура. Стремежът към дълголетие се усложнява и поради невъзможността да удължим живота си в токсична и нездравословна среда, а такова е положението почти навсякъде. Трудно може да се живее дълго и в добро здраве в замърсен, объркан и пълен с конфликти свят, дори хората да са наясно какво трябва да правят, за да удължат живота си.
Ето защо стремежът към дълголетие не е просто личен, а екологичен въпрос. Ние вече сме свидетели на намаляване продължителността на живота в западния свят, което върви успоредно с изкуствения начин на живот – част от епохата на медиите и високите технологии. Удължаването на собствения ни живот и опазването на живота на планетата не могат да бъдат отделни проблеми. Може дори да се наложи да жертваме част от личното си време, за да осигурим здравето на планетата за бъдещите поколения.
Физическото дълголетие има и важни духовни последствия. Дълголетието е много желателно за тръгналите по духовния път – след като е направил огромното усилие, необходимо за събуждане на висшите цели в живота (а това е много трудно на всяка възраст), човек иска цял един живот, за да стигне колкото може по-далеч. Правилното преследване на физическо дълголетие може да бъде полезно за по-дълбокия стремеж към безсмъртие на духа. И това е може би най-голямото му достойнство, тъй като дълъг живот без духовност няма реална стойност и ни отдалечава от душата – източникът на живот. Ако търсим безсмъртие единствено за нашето его и желанията си, неизбежно ще стигнем до страдание и объркване. Просто бихме получили повече време, за да задълбочим кармичните усложнения на материалния свят, завършващи с мъка.
Безсмъртие и подмладяване на ума
Ако безсмъртието на тялото е почти невъзможно, възниква въпросът дали е възможно безсмъртие на ума. Несъмнено е по-лесно да запазим млад ума, отколкото да спрем стареенето на тялото. Всъщност докато остаряваме телесно, ние често се чувстваме млади по дух и обикновено запазваме младежката представа за себе си, която вече не съответства на външността ни.
Възможно е да имаме свеж, ясен и млад ум дори в старо и отмиращо тяло. Виждаме много възрастни хора над осемдесет с активни, творчески и бодри умове, способни да победят младите в изразяване, логика и проникновение. Всички сме срещали подобни хора, които ни изненадват с годините си. Възрастта е помогнала на ума и духа да съзреят и ефектът от това е повече енергия и жизненост за вътрешното им същество. Това би трябвало да е нормално за човечеството – по-възрастните да стават мъдри старейшини, като развиват яснотата и жизнеността на ума и духа.
Докато тялото съзрява и престава да расте на около двайсет и пет годишна възраст, умът обикновено не съзрява напълно до около петдесетгодишна възраст и може да продължи да расте цял живот. Една от големите мъки на мнозина по-възрастни хора (особено в нашата култура, която рядко почита възрастните) е, че макар умовете им да не са стари, с тях се отнасят според състоянието на телата им и съответно никой не се вслушва в съветите им. Тяхната мъдрост изглежда изгубена за по-младото поколение, което не иска да се вглежда във вътрешните реалности и остава пленник на външните усещания.
Възможно е умът да се поддържа млад, така че един седемдесет-, осемдесет- или деветдесетгодишен човек да има младежка и творческа мисъл. Това обаче е трудно постижимо, ако умът вече е състарен от години безмозъчно съществуване, през които не е имало култивиране на творческия потенциал и вътрешно осъзнаване. Онези обаче, които развият творчески и духовен ум на младини, могат с лекота да го запазят до края на живота си и да напуснат този свят с пълно съзнание и без никакви съжаления.
Освен поддържането на млад ум в напреднала възраст, има и търсене на безсмъртие за ума. Много духовни учения съдържат методи, целящи да подготвят ума да продължи съществуването си и след смъртта. Феноменът на прераждането отразява способността на ума да оцелее и да се всели в ново тяло. При обикновеното прераждане той изпада в дълбок сън и спомените за предишния живот се заличават почти изцяло преди събуждането му за ново съществуване. Но при следване на някои висши йогистки практики човек може да пренесе голяма част от ума и интелекта си в следващия си живот.
Според йогистката мисъл умът по природа не може да умре, а минава през фази на манифестация и почивка. Той не умира със смъртта на физическото тяло, просто преминава през период на оттегляне, следван от нова активна фаза след събуждането в ново тяло. Вътрешната сърцевина на ума носи самскарите, или кармичните тенденции, които ни водят от едно прераждане към друго. Тя оцелява след смъртта на тялото и въпросните тенденции я пренасят в ново тяло.
Това безсмъртие обаче е характерно само за сърцевината на ума, не и за обикновения външен ум и его с неговите лични мисли, емоции и спомени, свързани с външния свят на сегашното ни раждане. По време на смъртта умът се свежда до основните си тенденции, подобно на латентното му състояние по време на дълбок сън. Външният аспект на ума се разтваря и единствено сърцевината му продължава нататък към ново раждане. Това означава, че безсмъртието на ума се ограничава и нарушава от смъртта на тялото, че е скрито от незнание, непозволяващо на обикновения човек да се възползва от него и да има достъп до уменията и натрупаната мъдрост от минал живот. Много от нас не могат да се докоснат до съществуването на ума извън тялото, тъй като не могат да запазят своето осъзнаване след смъртта от един живот към друг. Но това е нещо, което можем да се научим да развиваме.
Висшите йога практики ни позволяват да се свързваме със скритото безсмъртие в сърцевината на ума и постепенно да го разпрострем върху останалата му част, докато го направим осъзнато. Великите йоги пренасят своите самоличности и умове през няколко последователни раждания. Виждаме това и в концепцията за тулку и реинкарнацията на Далай лама от тибетската йога. Колкото по-развита става една душа, толкова повече запазва тя ума и интелекта си в процеса на реинкарнация и не ги губи при смъртта. За подобни извисени души смъртта и прераждането са като заспиването вечер и събуждането сутрин, а не някакъв истински край или начало на съществуването.
Безсмъртие на духа, или на висшия Аз (Атман, или Пуруша)
Освен това „нарушено“ безсмъртие на ума във всеки от нас има и друго, по-дълбоко, непокътнато безсмъртие. Нашият дух, или вътрешно Същество, е безсмъртно по природа и съществува отвъд фазите на оттегляне и манифестация на ума от едно раждане към друго. Нашият истински Аз се състои от чисто осъзнаване, което е постоянно, неизменно и спокойно. Нашата истинска природа съществува в чистото съзнание отвъд всички променящи се течения на времето, пространството и действието, които изживяваме чрез ума. Ние винаги можем да се докоснем до това безсмъртие на нашето вътрешно същество дори когато тялото умира.
Всъщност в истинската си природа ние не се раждаме и не умираме, не страдаме и сме винаги отвъд печалбите и загубите, удоволствието и болката, напредъка и отстъплението. Смъртта е илюзия на външния ни опит чрез ума, а не устойчива истина за нашия най-вътрешен Аз. Смъртта е може би върховната илюзия, чийто воал трябва да бъде разкъсан, за да намерим нашата истинска реалност. Умира тялото, а не самите ние като негови господари. Това безсмъртие на духа трябва да бъде водещо в цялото ни битие; не бива да бъдем просто жертви на възходите и паденията на тялото, ума и сетивата. Не бива да бъдем жертви на смъртта, а да я използваме, за да достигнем до още по-голямо осъзнаване.
Безсмъртието на духа е абсолютно, без никакви уговорки и ограничения. То е открито за всички. То е основата на самия опит. Умът има само относително безсмъртие и оцелява в сърцевината си, но е подложен на смърт и оттегляне във външните си пластове. Безсмъртието му е скрито в незнанието и не е факт от опита в живота.
В същото време безсмъртието на духа не е лишено от връзка с тялото. Вътрешното безсмъртие на съзнанието съдържа силата да подмлади тялото и ума, стига да имаме това за цел. То е изворът на безсмъртната прана, или неумиращата жизнена енергия, която е винаги достъпна най-дълбоко в нас. Всички имаме силата на безсмъртието в себе си на най-съкровеното ниво на същността ни. Въпросът е как да докоснем неумиращото си съзнание и да го свържем с външната си природа и по-точно с повърхностния ум, чрез който повечето от нас възприемат живота.
В това отношение нашето търсене на безсмъртие е един вид номер, който правим на самите себе си. Проблемът не е, че да умираме е нечестно, и решението не е да се научим как да запазим самоличността си след смъртта. Проблемът е, че сме забравили естественото си безсмъртие, съществуващо във вътрешното ни осъзнаване, и го търсим там, където го няма – във физическото тяло и външната самоличност, свързани с времето. Ние се затваряме в смъртния външен аспект на нашето същество, което в крайна сметка неизбежно ще умре, каквото и да правим. Опитваме се да направим вечно нещо, което по природа е временно и мимолетно, а това води единствено до обезсърчаване, неуспех и мъка. Решението е да се откажем от привързаността си към онова, което умира, и да се слеем с безсмъртната си природа отвъд смъртта. Това вече е истинско продължаване след края.
Смъртта засяга единствено тялото и ума, които са само инструменти на духа и като такива са подложени на търкане, износване и в крайна сметка на унищожение. Тялото е нашият външен инструмент (донякъде като автомобила – придвижва ни през материалния свят) и е центърът на външното ни съществуване. Но тялото не е това, което сме всъщност, и неговото осъществяване не е нашето истинско осъществяване. Умът е нашият вътрешен инструмент, подобен на компютъра – обработва информация, най-вече информация за външния свят. Той е особено важен за външното ни функциониране, но неговото осъществяване също не е осъществяване на истинската ни природа. Нашият дух (съзнание) е съществото (личността), което управлява тези два инструмента и не е ограничено от тяхното функциониране – също като човек, който управлява кола или компютър.
Когато колата ни се повреди, ние не казваме: „Мъртъв съм“. Когато компютърът се срине, не мислим, че преставаме да съществуваме. Но поради дълбоката ни привързаност към физическото тяло, която се случва чрез ума, ние имаме чувството, че физическата смърт е краят и на самите нас. Това се дължи единствено на факта, че не разбираме самите себе си. Смъртта е просто край за ограничената външна самоличност, но не докосва истинската личност вътре в нас. Тя е само момент във времето, когато преминаваме от един свят на преживяване в друг, нещо като врата. За нашето вътрешно същество смъртта може да бъде освобождение от егото и безкрайните му желания. Тя е средство за пречистване на външната ни природа, за да можем да израснем духовно в следващия живот. Както непрекъснато се повтаря в Бхагавадгита: „Нереалното не съществува. Реалното винаги съществува“.12 Онова, което е свързано със смъртта, не съществува истински, а онова, което не е свързано със смъртта, не може да бъде убито.
Най-сигурният начин да продължим отвъд смъртта и да получим безсмъртие, е като просто останем в собствения си безсмъртен Аз – основното съзнание, което е безстрастен наблюдател на всички движения на тялото и ума. Вие сте безсмъртни, тъй като сте във вътрешното си същество и никога няма да станете жертва на смърт и разпадане. Това е вечна истина, а не надежда или предположение. И е най-трайната и силна истина. Тя не изисква вяра или спасение, а само събуждане на вътрешно знание.
Тук можем да въздъхнем с облекчение, да приемем безсмъртието, покоя и превъзходството на вътрешното ни същество и да се освободим от царството на смъртта. Нищо не ни пречи да го направим освен собственото ни нежелание, основаващо се на идентификацията с повърхностното ни его. Това освобождаване е много трудно поради дълбоко вкоренената ни привързаност към тялото и ума, съществуваща в продължение на много животи. Има обаче много средства, които ни помагат чрез йога и медитация да направим тази задача по-лесна и по-бърза.
Откъс от книгата: „Сома в Йога и Аюрведа“
Автор: Дейвид Фроли
Книгата може да поръчате от тук >>
Статията се публикува с разрешението и съдействието на ИК „Бард“.