Житното зърно е емблемата на човешката душа. То представлява велика история в развитието на природата. Ако вие можехте да разгърнете листа на житното зърно, да проследите неговата история, щяхте да разберете напълно историята на човешката душа. Както житното зърно пада в земята и умира, както то пониква, израства и дава семе, същото става и с човешката душа. Може би пред вас житното зърно да представлява нещо много скромно, нещо, което няма никаква цена – една шестнадесет-хилядна част от килограма: на колко бихте спаднали неговата цена, когато един килограм струва един грош? – обаче в житното зърно има сила, възможност, дух на самоотричане, с която сила то храни себе си и другите. И когато вие седнете на трапезата, не мислите никак за житното зърно, не знаете каква радост то внася във вас, какви мисли то носи. Вие не знаете неговия произход. Хората не го оценяват, кокошките също – никой не го оценява. Но то е една велика загадка в света.
…
Житното зърно ни казва, че трябва да се стремим към Оногози, от Когото сме излезли – към Бога; че за да се стремим към Бога, трябва да се разклоним, да пуснем клончета, да зацъфтим, да вържем храна за света, т.е. „да помагате и да се жертвате за своите ближни, както аз правя“. И затуй казва Христос на друго място: „Аз съм жив хляб, Който съм слязъл от Небето“.
…
Всички страдания в света произлизат от това, че хората искат да живеят сами за себе си. Всякога злото се ражда от това желание да бъдем сами и да станем център на света. А в Божествените закони това нещо е немислимо. Нашите мисли и желания претърпяват крах, защото ние ги градим на пясък. В света можем да бъдем щастливи тъкмо когато живеем за Господа. И трябва да живеем за Него. Обяснението на това нещо намираме и в самата природа. Когато слънцето изгрява сутрин, то изгрява за всички, защото то всички обича; то е внимателно към всички същества, от най-низшите до най-висшите, и затова всички отправят очи към него.
…
Както слънцето ни разполага добре всеки ден, когато изгрее, така и щастливите минути в живота се дължат на това вътрешно слънце, което ни е огряло. И в духовния живот има изгряване и залязване. На зряла възраст слънцето възхожда – вие сте на пладне, в старост вие залязвате, за да изгреете пак. Господ ще изгрее в сърцата и умовете на мнозина, но и за мнозина пък няма да изгрее. Ония, в които Господ изгрее, ще почувстват радост и веселие, а ония, за които няма да изгрее, ще кажат: „За нас животът е нещастие, скръб, страдание“. Те трябва да почакат. Защо? Защото няма у тях условие да изгрее; защото ако изгрее преждевременно, ще бъде нещастие за тях.
…
Когато почнете да страдате, казвайте: „Още не съм минал целия процес на житното зърно“, и когато вашите мисли и вашето сърце се преобразят и станат прекрасни, тогава ще добиете образа и подобието Божие, тогава Бог ще ви възкреси, тъй както Слънцето съживява посятото житно зърно.
Откъси от “Житното зърно” – беседа от Учителя Беинсá Дунó, 29 март 1914 г., София.