…нека се обърнем към историята на житното зърно. Когато го посеят в земята, какво бихте казали, ако бихте били на негово място? Ще кажете: „Свърши се с нас, изчезна нашият живот, изгни!“ Но в житното зърно има повече вяра, отколкото у нас. Когато е погребано в почвата, то гние и се сплува, но веднага разбира езика на Слънцето и щом първите негови лъчи се появяват, казва си: „Аз няма да умра, аз ще възкръсна и ще принеса плод за други“, и в него се заражда енергия, и то почва да се стреми към слънцето. Завързва, узрява. Но хората не го оставят: вземат сърп и го изрязват.
Неговите страдания не се свършват тук: след като го ожънат, стягат го в снопи, после бодват го с вили и го мятат в колата, занасят го на гумното и го слагат едно върху друго на големи, като планини, купи. След това прекарват над него коне и дикани. Какво бихте помислили вие, ако бяхте на негово място? През този процес минава и човешкият живот. Ще попитате: „Защо трябва да минем през всичкия този процес?“ – Човек трябва от този пример с житното зърно да извлече поука. Минат диканята и копитата на коня над житното зърно, извадят го и го слагат в хамбара. Но мъките му и тук не се свършват: пресяват го, лошите зърна падат отдолу, хубавите остават горе, турват го в чували и хайде на воденицата, под ония два тежки камъка да го търкат и смажат съвсем. Ако бяхте на мястото на житното зърно, какво бихте казали? „И това било живот и свят, който Господ създал!“ Но житното зърно има велико търпение; то казва: „Вие ще видите каква е още моята история“. Изваждат го из воденицата на брашно, донасят го вкъщи, но пак не го оставят на мира; запретне се пък сега жената със своето сито, пресява го, едно хвърля, друго изсипва в нощвите, туря му квас и замесва хляб. Вие да сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Нашите страдания се свършиха вече“. Не! – като втаса, хайде в пещта вътре, и като го извадят оттам, виждаме ония хубави самуни. Ако сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Най-сетне нашите страдания се свършиха!“ Но като мине малко, почват да чупят тия хубави самуни и да ядат. Житното зърно по такъв начин влиза в стомаха, образуват се сокове, които влизат в нашия ум, и какво става? В нашия мозък се образуват велики мисли, в нашето сърце – нови желания. Житното зърно носи дрехата, която облича нашите чувства, то се излива в перото на писатели и поети, излива се в лъка на цигуларя. Ето това дава житното зърно. И ако това зърно не беше прекарало процеса на туй развитие, никога не бихме видели тия хубави неща в природата. Защо? Защото житното зърно ни дава сила да гледаме и виждаме.
Откъси от “Житното зърно” – беседа от Учителя Беинсá Дунó, 29 март 1914 г., София.