Жената
Когато Бог жената е създавал,
с магийна сила Той я надарил.
А после цял живот мъжът възпявал,
туй що е Дядо Господ сътворил.
В косите и събирал ветровете,
след тяхната разходка сред цветя,
та в нея да преливат цветовете –
на изгрева, деня и на нощта.
Лицето и изваял от коприна
и то блестяло като летен дъжд.
Затуй във неспокойна, мрачна зима,
жената пролет е за всеки мъж.
На устните и рози разцъфтели,
уханни, меки като кадифе.
Ах, тез които са целувка взели,
са опознали райското небе.
Когато Господ стигнал до очите,
напълнил ги със изворна вода,
та в блясъка на тяхната обител
да се оглеждат и небето и нощта.
Дарил ги той със искрени копнежи,
дарил ги със нестихваща любов,
смехът и да дарява той надежди,
плачът и да пречиства всеки зов.
Но Дяволът погледнал завистливо,
искра на похот в нея въплътил.
И тялото и тръпнело красиво,
макар от мъж, че Бог го бе творил.
Уханна плът…От огъня на ада,
донесъл Сатаната много жар…
И вместо хладна и покорна… Млада
жената оживява с страшен чар.
Когато в нея райското начало,
разпръсва добродетелен нюанс,
на святото отдава се изцяло,
светица тя е в този нежен час.
Ала когато адските огньове,
разпалват в нея бури и страстта,
помита всичко, нищо не остава,
тогава тя сама е сатана.
Затуй поетите са я възпели,
в поеми, притчи, стихове добри.
От тях безцеремонно тя е взела,
изтръгвала е техните души.
И всяко живо същество желае,
от нейната любов да се роди.
И всеки земен, всеки мъж мечтае,
в прегръдките и сам да изгори.
Милка Кьосева, стихотворение от книгата “Синя Пеперуда”