Най-напред трябва да се каже, че правилата на поведение за духовния ученик са изисквания, които отговарят на строги закони. И като такива те се отнасят само за взаимовръзката между изпълнението на определено изискване и напредъка на ученика при издигането му във висшите светове. Ти би трябвало да се въздържаш от критика, означава: Толкова, колкото при случаи в живота, когато външните условия те изкушават за осъждане не последваш това изкушение, а без всякаква критика работиш за поправянето на вредното, лошото и т. н., в същата степен се издигаш нагоре.
Въздържането от критика съвсем не означава да минаваш с безразличие покрай лошото, грозното и т. н., и да оставяш всичко, както си е. Човек трябва в същата степен да търси да разбере лошото от неговите причини, както разбира и доброто. Чрез разбирането на причините човек дори най-добре ще се оборудва за работа. Човека не го ползва да се прави на сляп за злото, а пълната с разбиране толерантност. Третият от първите четири стиха в „Светлина по пътя“ изразява най-добре това, което може да се каже по този въпрос: „Преди гласът да заговори пред учителя, трябва да отвикне от нараняването.“ Това означава, че съществата от един по-висш свят говорят на човека, само ако думите му напълно отвикнат безмилостно да нараняват и да натякват, с което причиняват болка или тъга и той започне да говори само в служба на любвеобилното разбиране на целия свят. Тук се имат предвид и неизговорените думи, самите мисли. Това, което се има предвид, лежи в причиняването на болката. Учителите и висшите същества ни говорят не отвън, те използват нашите собствени думи и мисли като средства да се разбират с нас. Тонът на гласа им прониква през нас и оттам се отправя навън в света чрез тези думи и мисли. И само ако той намери този път отворен и безпрепятствен, той ще бъде чут от нас. Думи и мисли, които причиняват болка, са като остри стрели, които произлизат от нас. И словото на учителя среща съпротива на върха им; той бива отблъснат назад и остава невъзприемаем. Думи и мисли обаче, които са изпълнени с обич, се разтварят като короните на цветята и нежно обгръщат другите същества; при тях гласът на учителя намира пътя отворен, за да проникне в света. Само чрез това ние го чуваме.
Второ: ако човек е принуден да причини болка, ако дори като съдия или критик той дори има това задължение, законът в този случай не е друг. Дори и болката, която човек причинява по задължение, затруднява развитието. Тогава човекът трябва да приеме това като своя карма. Ако иска да се отърве от задълженията си, за да следва своето собствено развитие, той би действал от егоизъм и с това най-често би спъвал, вместо да поощрява развитието си. Когато човек се откаже по необходимост от директното следване на едно правило, което следване носи напредък, той дори най-добре напредва. Ако човек е възпитател и поради това е принуден, може би, непрекъснато да причинява болки заради наказанията, които налага, той не би могъл през това време да направи нищо по отношение на горното правило. Но ако е поправил възпитаника, това добро въздействие вторично въздейства за неговото по-висше развитие и карма.
Законите на духовния живот са неумолими, когато не се следват, независимо по какви причини. И като духовни закони те най-строго трябва да бъдат поставени насреща ни, независимо дали е налице възможността да се следват или не.
В каквато степен не последваш желанието си да обвиниш някого, да го осъдиш в случаите, когато си предизвикан в живота, а работиш без каквато и да било критика за поправянето на вредите, на лошото и т. н., в такава степен се издигаш нагоре. Въздържането от критика съвсем не означава, че трябва да си безразличен към лошото, към злото и да го подминаваш и оставиш всичко, каквото е. Човек трябва само да се опитва да разбере лошото, да разбере неговите причини в същата степен, както разбира доброто. (*1)
…голяма част, девет десети от преценките, които си създаваме, можем да ги избегнем във всички случаи. Ако оставим само една десета от съжденията ни над света, така да се каже, да оставим само една десета да живее в душата ни, това е предостатъчно за живота. Животът по никакъв начин няма да пострада, също и самите ние, ако се откажем от останалите девет десети присъди, които много често произнасяме… (*2)
…Страстта да се критикува не е нищо друго, освен преобразена завист. Тази преобразена завист е много разпространена… Кармически е все едно дали завистта е първична или се проявява в преобразена форма като критикуване. Ако някой завистлив или обичащ да критикува човек се проследи от младостта до старостта му, ще се види, че хора, които през младостта си са изяждани от завист, стигат до несигурност като възрастни. Те нямат твърда почва под краката си, не могат да изградят отношения с другите хора, не могат и сами да се посъветват, радват се ако могат да кажат: Този и онзи ме посъветва за това. Още в този живот това е кармическо следствие на завистта или на преобразената завист… (*3)
…Нека да вземем най-простия случай: Започваме да се държим враждебно с някой човек, който до този момент ни е бил безразличен, може би дори чужд, започваме да се държим към него неприятелски, предприемаме всичко възможно срещу него. В повечето случаи нещата изцяло са следните: Един човек, който започва да се кара с друг, е изживял нещо в душата си, и това го е довело в определен момент да чувства вътрешна подсъзнателна необходимост, която се проявява като импулс на омраза. В течение на развитието на душата се стига дотам, тази душа да се чувства добре само когато мрази, и се разболява, ако не мрази… и така нататък. Тази омраза е истинската причина защо враждува с другите. Не винаги е така, разбира се, но в много случаи е така, и човек не познава живота, ако не вземе под внимание такива случаи. Човек иска да се задоволи сам със себе си, когато изживява тази омраза и си търси обект за омразата. Обектът се намира, понеже в края на краищата при всеки човек може да се намери нещо, което дава повод да бъде мразен и да се враждува с него. Но тази омраза само се маскира, когато се покрива с булото на обосноваването (на критикуването)… (*4)
Рудолф Щайнер – откъс от:
1. „Събрани съчинения“ 34 – Избрани статии от списанието «Луцифер» и «Луцифер –гнозис» (1903-1908), стр. 388.
2. „Събрани съчинения“ 143 – “Свръхсетивните опитности. Пътища на душата към Христос” (1912), стр. 26.
3. „Събрани съчинения“ 127 – “Мисията на новото духовно откровение. Христовото събитие като център на земната еволюция” (1911), стр. 35.
4. „Събрани съчинения“ 250 – лекция от 10.6.1917, стр. 8.