В зори, още преди да започне да просветлява, мислено запали кандило в малкия олтар на сърцето си, за да намери Слънцето пътя към него. Почти час преди изгрева си мислеше, че идват първите лъчи и молейки се, очакваше светлината да изгрее и на хоризонта на сърцето му.
Разтърси Томар, като го хвана за рамото; той трепна и веднага отвори очи – нека и той да чака идването на светлината. Сетне облаците полека се надигнаха по хоризонта с руменеещи ръбове. Високо в небето проблесна сребриста птица.
Томар бавно се оправяше, но, почувствал неизказаната настойчивост на Вид, си пое въздух и скочи на крака. Пристъпи подир Вид, който вече стоеше на брега, прав като свещ. Томар застана почтително зад учителя си, не искаше да смущава сутрешното му богослужение, по-скоро се остави вглъбеността на Вид да увлече и него. Заедно чакаха Слънцето най-сетне да изгрее. В долината на облаците припламна първо една точица, след това сияйното алено великолепие на светлината бързо превзе небето. Главата на Вид пулсираше, защото, задържайки дъха си, той очакваше да се покаже целият слънчев диск, и всичко бе добре така, както се случваше.
Вдигна двете си ръце към небето и отново заповтаря старите молитви във възхвала на светлината, просветлението, вечността. Сетне, когато изгряващото слънце излезе на хоризонта, обгърна в шепи блестящия диск и в светлината му изплакна лицето и тялото си открай докрай. След това, сложил двете си открити длани една до друга, вдигна ръце пред очите си. Кутретата и безименните му пръсти оформяха улей, в който примижалият му поглед улавяше слънчевия диск. Томар внимателно наблюдаваше.
Пречистващата ти сила в себе си поемам!
Лечебната ти сила в себе си поемам!
Живителната ти сила в себе си поемам!
Стигайки до края на всяка от молитвите си, Вид изпиваше слънчевата топлина, насъбрала се в шепите му, и я оставаше да се оттече по лицето и горната част на тялото му. Усещаше истински как тази живителна сила го прониква. Вид свободно отпусна ръце край тялото си и, обърнал длани към слънцето, чакаше безмълвен и усмихнат. Изправен и развълнуван, той улавяше невидимия слънчев вятър в дланите си като платноход.
Отново бе победила светлината, разсъмването, мистичният и тайнствен ден. Макар денят да е време за будност, хората замаяни тичат насам-натам в плен на бляновете си. Такава е стелещата се илюзия, проявеният мираж.
След като слънцето се вдигна по-нагоре, нагазиха във водата по златната диря, оставена от него по водната повърхност, и така изрекоха общите си молитви. След това пяха, тракайки със зъби, понеже по изгрев слънце е най-студено. Всичко това обаче изпълваше и двамата с великолепни чувства. Ясо и Палака започнаха да се будят, когато те се подсушаваха. Те също се потопиха във водата и стоплящите лъчи на утринта намериха всички оттеглили се в молитва и размишление.
Откъс от книгата „Оста на живота” от Геза Рац (Тиртха Махарадж).
Повече може да научите тук: www.vaisnava.org
.
.
.
.
.