За хората около малкото дете е важно много ясно да осъзнаят особената връзка на детското етерно тяло, с етерната среда, защото в този период от живота си, детето притежава силно изразена инстинктивна способност да възприема всичко, което душевно се разиграва около него. Душевните процеси в околната му среда се изживяват от него подсъзнателно и им се подражава. В това се състои и способността то да се научи да говори и да осъзнае вътрешно значението на изговореното. Тези функции Рудолф Щайнер различава като „сетиво на говора“ и „сетиво на мисленето“. Те са немислими без способността за имитиране, която е възможна поради „етерния контакт“ на детето с хората и събитията от околната среда. „Сетивото на Аза“ при детето също е много живо, макар и несъзнателно-инстинктивно.
В следствие на този „етерен контакт“ детето възприема несъзнателно не само положителни качества от средата, в която живее, но за съжаление също и отрицателни – недоволство, лоши настроения, душевно неспокойствие, даже и болестни явления. Някои деца с „нервни прояви“, например стомашни разстройства, неспокоен сън и т.н., рефлектират в действителност само това, което протича в организма на майката и за някои от тези състояния трябва да се отправи поглед не към детето, а към майката и/или бащата. Като неутрален наблюдател често се учудвам на наивността, с която родителите отминават тази очевидна взаимовръзка. Голяма част от това, което при детето се тълкува като „наследено“, в действителност е само, „индуцирано“.
В сегашния мироглед все още се забелязва тенденцията, прекалено много от душевните качества да се третират като следствие на наследствеността. В педагогиката погрешното тълкуване има най-лоши последствия за родители и учители, но преди всичко – за децата. Защото погрешната представа за наследствеността въздействува върху душевния живот на всички участници в ситуацията затъмняващо и парализиращо, понеже подкопава съзнанието за свободата и отговорността или поне силно ги понижава.
Днес виждаме, как някои деца обвиняват родителите си за някои така наречени „наследени“ качества и характеристики. Това всъщност е наивно казано, защото в процеса на предаване на наследствеността родителите не могат да се намесят съзнателно, но в много случаи би било напълно правилно, децата да обвинят родителите си, че в тяхно присъствие са се карали, че са излели лошото си настроение върху тях, с една дума, че сами не са се възпитали и така чрез индукция са предали лоши.
Из „Развитието на детето”, Хуземан – Волф – антропософски автори, нередактиран превод.
Публикувано с разрешението на www.waldorfbg.org