Подарявам този разказ на моята половинка Косьо за рождения му ден с благодарност за куража, който ми вдъхва, за физическата и емоционална подкрепа, която ми оказва, и за непрестанните грижи, които полага за поддържането на нашата Любов. Благодаря Ти, Любими! J
Този разказ е за всички жени, вярващи в себе си и в силата си да внасят хармония в мъжкия свят със своята мекота и нежност. За жените, които не изпитват страх да последват интуицията си и да се доверяват на прастарите си инстинкти. За жените, които рушат табута, за да дарят нов живот. За жените, които въпреки че са преживели травмиращо раждане, се осмеляват да станат майки отново, защото вярват, че раждането е един от най-красивите и смислени моменти в живота на една жена и че раждайки, те самите се раждат като жени. Отново. За всички служители на Светлината, които въвеждат Новия живот във физическия свят. За всички добри Орисници…
Това е една история, която исках да разкажа още след раждането на сина ни Индияна, но както се случва често в живота, нещата се нареждат по план, но не винаги по нашия. J Сега година след раждането получих спонтанен порив да разкажа за преживяванията си преди, по време и след раждането. Не само, за да даря разказа на Коси, но и за да споделя, каквото имам, с всички, които имат нужда то да стигне до тях.
Малко предистория
Среща на две души
С Коси се запознахме през 2013 г. на коледния купон на Зелениня отбор и както става, не само в приказките и по филмите, напълно убедени, че се познаваме от минал живот, след 3 месеца заживяхме заедно на едно симпатично таванче на пъпа на София, а 2 месеца по-късно заченахме нашия син. В момента на Зачеването отправихме молитва към Вселената да стане най-доброто. Без страх и тъмнина в Любовта безгранична…
Квантов скок
С Коси сме на единодушното мнение, че желаем да осигурим за нас и децата си живо пространство на Любовта, където да водим чист, здрав, щастлив и необременен начин на живот в непосредствена близост до Природата – нашата естетвена среда. Още преди да се запознаем, той вече беше започнал да създава такова пространство. Сега когато сме заедно, той често ми казва, че за него аз съм отражение на Любовта на Земята и че го вдъхновявам да твори. J И така на крилете на Любовта направих “квантовия скок” да се преместя от големия град в полите на Странджа-Сакар.
Узряването на Плода…
Докато плодът на Любовта ни зрееше в утробата ми, аз също израствах и съзрявах за нов живот. Вместо да ‘филмираме’ детето си с 4D ехография, решихме да му подарим нещо по-добро – здрави мама и татко, живеещи в хармония. С помощта на заобикалящата ни чиста и спокойна среда, която сами избрахме, това ни се отдаде лесно. Самата аз се чувствах като в Рая – здрава, обичана и обичаща, жизнена и радваща се на живота и неговото изобилие и разнообразие. Чувствах се по-жива отвсякога и най-сетне изцяло на мястото си. Близкият ми контакт със Земята ме направи по-спокойна, търпелива, енергична и чувствителна… Нашата Майчица ме прегърна и почувствах дълбоката връзка с корените си. Започна моето завръщане към себе си…
По време на бременността не ми е прилошавало, не съм чувствала неразположения. Един единствен път отидохме на ехограф. Първо защото ултразвукът не е безвреден и за нас е неоправдано да се прилага ежемесечно и второ, защото знаехме и вярвахме със сърцата си, че плодът на нашата Любов се развива по съвсем естествен и нормален начин. Вместо прегледи с Коси наблегнахме на добра храна, билки, приятни изживявания, слънце, море, планина, движение, работа със Земята, и всякакви полезни практики, поддържащи здравето и духа ни. Четяхме за значението, което оказва пренаталният период (преди детето да се роди) върху по-нататъшното развитие на детето. Вдъхновявахме се от една книга, в която авторката беше разказала как едно индианско племе от Южна Америка отглеждат и възпитават децата си – в синхрон с естествената човешка природа, връзката с която западните общества отдавна са изгубили. Може би и затова името на сина ни – ИНдиЯНа – си дойде съвсем на място. Узнахме, че има термин като “оргазмено раждане” и че докато ражда, майката може да изпитва удоволствие. Пеехме, танцувахме, творяхме и се наслаждавахме на всеки пълноценен миг заедно. Детето, което очаквахме, ми даваше допълнително сили и смелост. В първото тримесечие на бременността започнах да преодолявам един свой отдавнашен страх, като умишлено скочих от една двуметрова скала на 5-6 метра дълбочина. Вече в 4-ти месец, изкачих връх Мальовица, който е един от двехилядниците в Рила. Не спирах сама себе си да изненадвам и да се удивлявам на всичко като малко дете.
Благодарна съм, че по-голямата част от времето, докато носех Инди, бях сред природата и получих това, от което наистина имах нужда – чисти любов, слънце, въздух, вода, зеленина, храна, трансормиращи преживявания, хора, с които да споделя радостта си, които да ме разбират, подкрепят и приемат такава, каквато съм. Благодаря! Благодаря за всички чудеса, които ми се случиха, щом взех решенито да изляза от зоната си на комфорт и да отстоявам това свое решение въпреки първоначалното неприемане от страна на семейството и близкото ми обкръжение. Не съжалявам, че последвах вътрешния си глас и се осмелих сама да бъда промяната, която исках в живота си.
Месеци преди раждането
Два месеца преди раждането отново се преместихме в големия град. Имаме споделен апартамент, две от стаите в който даваме под наем, третата сме си я запазили, в случаите, когато се връщаме от нашето природно обиталище. За тогавашния момент решихме, че ще ни е по-удобно и спокойно да останем в апартамента. Вече бях в деветия месец, когато Коси беше осенен от идеята да ми организира “туристическа обиколка за носещи нов живот”. Тя включваше пещерата Утробата в Източни Родопи, нашето Изворче, където отпразнувахме Нова година със съседите ни и останахме две седмици, и морската столица, където се полюбувах на делфините в делфинариума и се запознах с една изключителна жена, родила второто си дете сама вкъщи във ваната.
След туристическата обиколка за носещи нов живот
След развлекателно-образователния ни тур бях изключително вдъхновена до момента, в който се върнахме в София и се озовах между четирите стени на нашата стая. До термина ми оставаха около две седмици и вече бях в трескаво очакване на голямото събитие. Коси беше до мен през цялото време и ме караше да се чувствам сигурна и спокойна. Нямахме все още вътрешно усещане къде искаме да родим – през цялото време говорехме в множествено число, щом ставаше въпрос за износване на бебето и раждане. Бяхме заедно в това. Знаехме, че искаме да сме двамата по време на Раждането, както когато го заченахме, и да си създадем отпускаща и уютна атмосфера. Противно на всякаква логика, броени дни преди раждането вместо да се кротна в София и да чакам търпеливо, ми се прииска да се махна. Имах чувството, че се задушавам сред толкова много бетон, коли и хора. Имах нужда от глътка чист въздух и я намерих сред приятели, които имат живо местенце в полите на Рила. Те така добре се погрижиха за мен и ми създадоха истински домашен уют, че на мен ми се прииска да родя при тях. Направих избор със сърцето си и знаех, че искам да дам живот там в планината. След кратък престой при тях се върнах в София и споделих на Коси желанието си. Той го прие. За него беше важно да се чувствам удобно и да не съм обезпокоявана от нищо и никого. За страх не можеше и да става дума. Та нали си бяхме обещали да вървим без страх и тъмнина в Любовта безгранична!
Раждането
Както и друг път ни се беше случвало, нещата не се развиха точно по нашия план, но затова пък се развиха по възможно най-добрия начин. Случи се рано сутринта на 1-ви февруари 2014 г., първия ден от годината на Дървения кон според китайския календар. Тъкмо сънувах как един делфин подава муцунката си от едно голямо езеро и ме целува. Точно в този момент усетих, че водите ми започват да изтичат. Беше около 4:30-5 ч. сутринта. Събудих Коси и всичко оттам нататък се разви “като по учебник” – изтичането на водите, контракциите, напъните, появата на новия живот – всичко се случи за около 10 часа. С все по-дълбокото си потапяне в неизвестното, което в същото време чувствах така познато и естествено, аз губех ориентация за време и пространство. И дума не можеше да става да излизаме от вкъщи, камо ли да пътуваме извън София. Контракциите бяха все по-начесто и не си представях да напусна жилището ни, което в онзи момент чувствах като най-сигурното убежище. Стаята беше попила нашата енергия, бяхме я декорирали по наш вкус, повечето от мебелите ги беше изработил Коси. Дори леглото, на което родихме, го беше сковал той. Бяхме си създали наше пространство на Любов и макар да не бяхме сами в апартамента, аз бях категорична, че ще останем вкъщи. Правихме различни ритуали за леко раждане, призовавахме невидимите служителите на Светлината на помощ. Контракциите идваха и си отиваха като приливи и отливи. Аз заемах различни пози – права, седнала на трикрако столче, отпусната в ръцете на Любимия с гръб към него, докато ме придържа под мишниците, с лице към него, обхванала врата му, докато намеря най-удобните за мен – на четири крака на пода поклащаща таза си или леко приведена под топлия душ. Нямах никакви задръжки да издавам стонове, които наподобяваха правенето на любов – първоначално дълбоки и гърлени до високи и пискливи, предхождащи напъните. Изцяло слушах тялото си и се отдадох на раждането. Освен Любимият имах подкрепата и на две приятелки. По едно време чух едната от тях да пее божествена мелодия, а другата ме масажираше, слагаше на таза ми топли компреси и чакаше да кажа от какво имам нужда, за да го изпълни. Дори нямаше нужда от много думи. Между нас имаше пълен синхрон, трептяхме на една честота. Всички бяха готови да направят, каквото кажа. Самата аз се чудех на преобразяването си – давах кратки, точни и категорични команди, бях напълно непоколебима в желанията си. Започнаха напъните. Бях на четири крака на леглото, стисках силно дланите на Коси, който подхвърляше разни шеги, за да ме разведрява, и ме поклащаше като на люлка, а момичетата следяха какво се случва отзад и асистираха. Докато напъвах, първо крещях, но после започнах да издишвам въздуха дълбоко. Въпросът е да пуснеш контрола и да се предадеш на инстинктите си, които те водят. След 3-4 напъна спирах, почивах и чаках следващия напън, който е като да ти се иска да отидеш до тоалетна по голяма нужда. По време на напъните прежаднявах и Коси ми поднасяше вода до устата. След няколко серии напъни се подаде главичката. Вече исках да видя детето ни. Дори не бяхме съвсем сигурни за пола му. Извиках го по име – Индияна, ела! Звучеше индианска флейта. И той дойде – вождът на Светлината, както го нарекох спонтанно или Танцуващия с гълъби, както го нарече едната ни приятелка, която после сподели, че по време на Раждането на терасата са се тълпели гълъби, които са литнали към Слънцето в момента на появата на Индияна. Опиянена от щастие и сладостна умора, аз го поех в ръцете си. В очите на Коси проблясваха сълзи. Досега не го бях виждала така развълнуван. ЗаЕдно бяхме преживели Раждането и това ни сближи още повече. Отпуснах се в прегръдката на Любимия, оставих Индияна по коремче върху доскорошното му топло убежище, а той допълзя до гърдата ми, засука и се унесе. Никога не бях виждала такова удивително същество! Малко след това родих и плацентата, която замразихме и по-късно закопахме в нашето живо пространство на Любовта между две фиданки – кедър и чинар. Там е мястото на Силата на Индияна.
Любов&Благодарност!
Алекс Стамболиева, 20 февруари 2015 г.