Удоволствието и страданието, радостта и скръбта трябва да станат средство на изследователя за познаването на нещата. С това той не ще изгуби нищо от своята чувствителност спрямо радостите и скърбите, но ще ги владее, за да му открият природата на нещата. Този, който се развива в това направление, познава какви учители са радостта и скръбта. Той ще чувства заедно с другите същества и така техните думи ще му се открият. Изследователят няма да казва вече – „колко страдам!“ и „колко се радвам!“ – а ще казва: „Какво ми казва това страдание, какво ми казва тази радост и на какво ме учи?“ Той предлага себе си, за да се изразят в него страданията и радостите на света.
Това становище развива в човека едно съвършено ново средство за поведение спрямо нещата. По-рано за него някое впечатление беше последвано от определено действие, поради простата причина, че той намираше в него удоволствие или страдание. От сега нататък той оставя удоволствието и страданието да бъдат самите органи, чрез които нещата му казват това, което са всъщност. В него удоволствието и страданието се превръщат от обикновени чувства в органи за възприемане, в сетивни органи, които възприемат сетивния свят. Както окото, което възприема нещо, не действа чрез самото себе си, а оставя ръката да действа, така удоволствието и страданието нямат никакво действие у изследователя, доколкото той ги употребява като оръдия за познаване. Те приемат впечатленията, а възприеманата действителност е тази, която ги превръща в действие. Когато използваме по този начин удоволствието и страданието като предварителни органи, те изработват в нашата душа действителните органи, които ще ни отворят вратата на духовния свят. Окото е полезно за тялото само защото е орган, който предава сетивни впечатления. Удоволствието и страданието стават очи на душата, когато престанат да имат стойност само за себе си и започват да откриват други, чудни неща на душата.
Рудолф Щайнер,
Изображение: Борис Георгиев – „Огледало на душата“.