Той умря, физическото тяло беше изпълнило своята мисия и сега отделено от него започна да се разтваря в природата. Всичко външно стана далечно, а всичко вътрешно близко. Външните форми загубиха значение. Сега важно беше това, което е изработено вътрешно, през земния живот, през действията във формите. След прегледа на живота и изживяването на всяка причинена другиму болка, но този път като лична болка, след решението всяка погрешка да бъде изправена, след отпадането на другите обвивки и общението с духовния свят, след още ред процеси той вече бе чист, събрал карма, готов да работи. Старата форма отдавна беше чужда, приближаваше се към нова форма, която щеше да бъде близка през новия земен живот. Щеше да бъде едно малко бебе, после дете, после момиче, после жена. Нови форми, нови отношения, нови уроци, нови задачи. Сега вътрешното щеше да придаде посока и да започне новия земен живот, в нова форма. А може би щеше да чуе за предишната, но тя щеше да е чужда – отпечатък от миналото.
Имаше нещо привличащо долу – Земята, нейният Дух. Щеше да я тъпче, да яде и пие от тялото й. Тяло, което бе приело Слънчевият Дух и това бе променило всичко завинаги. Там, в новия живот несъзнателно или благословено съзнателно щеше да търси Него. В някои моменти щеше да чувства – не аз, а Той в мен. Беше готов да слиза и да се качва безброй пъти, за да усеща все повече това единство. Сега знаеше – това е вечното. Като слезе щеше да забрави…
Някъде долу двама млади се срещнаха и той вече знаеше, че времето наближава.
Калоян Гичев, октомври 2015 г.