Бъдещето на Бога – от Дийпак Чопра

Бъдещето на Бога - от Дийпак Чопра

Какво е направил Бог за вас напоследък?

Когато става дума за вашата прехрана и прехраната на вашето семейство, кое е по-полезно: да вярвате или да се трудите упорито?

Случвало ли се е (ама честно!) да оставите Бог да реши някой наистина труден проблем вместо вас?

Защо Бог позволява всички тези страдания по света? Това някаква игра ли е, или просто съществуването на обичащия Бог е лъжа?

Тези въпроси са толкова сложни, че избягваме да си ги задаваме, а има и милиони хора, за които те вече не са важни. Техническите новости, които правят живота ни по-добър, следват една след друга, докато реалната роля на Бога през XXI в. е нищожна.

Според мен истинската криза на вярата не се изразява в отлива на миряните от църквите – тенденция, която започва в Западна Европа и САЩ през 50-те години на XX в. и продължава и днес. Истинската криза е, че хората не виждат реалната роля на Бога в живота си и не могат да се уповават на него. Вярата се намира на кръстопът и всички ние трябва да решим по кой път да поемем. В единия случай ще се озовем в свят, скрепен от живия Бог; в другия случай ще се озовем в свят, в който Бог не просто отсъства, а е една измислица. В името на тази измислица са се борили и загивали хора, неверници са били измъчвани, кръстоносци са се впускали в кървави походи и светът е преживял какви ли не зверства.

В Новия завет има един момент на потресаващ цинизъм, когато Исус е на кръста, обречен на бавна и мъчителна смърт, а хората, сред които и първите жреци на Ерусалим, плюят по него и му се присмиват:

„други спаси, а пък Себе Си не може да спаси! Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него; надяваше се на Бога, нека сега Го избави, ако Му е угоден; понеже бе казал: Син Божий съм“. (Матей 27: 42-43)

Жлъчният сарказъм в тези думи не е изгубил силата си и днес, но не това е най-тревожното. Исус проповядва, че хората трябва да имат пълна вяра в Бога, че вярата премества планини. Той учи, че не трябва да се трудим днес, нито да пестим за утре, защото за всичко ще се погрижи Провидението. Ако оставим настрана мистичното значение на Разпятието, такъв вид вяра нужна ли е на хора като вас и мен?

Може би не си даваме сметка, но ние стигаме до кръстопът многократно всеки ден. Тук аз не се ограничавам до гледната точка на християнството – в личния си живот не следвам никоя организирана религия, – но трябва да отбележа, че според Исус не е нужно да чакаме много дълго Провидението да ни донесе богатство, храна, подслон и всякакви други блага. Той твърди, че ще получим насъщния си веднага и ще се сдобием с подслон начаса. „Искайте, и ще ви се даде; хлопайте, и ще ви се отвори“ – тези думи се отнасят за поведението ни във всеки конкретен момент. Това прави залога много по-голям, защото ако Бог ни разочарова всеки път, когато не ни е помогнал, ние също постъпваме разочароващо всеки път, когато поемем по пътя на невярата – а това се случва ежечасно.

Семето на невярата е скрито у всеки от нас. То ни дава всевъзможни основания да живеем без вяра. Мисля, че ако аз стана свидетел на сцена, в която разпъват някого на кръст, ще изпитам жал, понеже съм състрадателен човек. Но когато става въпрос за личния ми живот, какво правя? Ходя на работа, мъча се да спестявам за бъдещето, а ако замръкна на улицата, се озъртам от страх да не ми се случи нещо. Тоест имам повече вяра в себе си, отколкото в някакъв си Бог. Това аз наричам „абсолютното дъно“, най-ниската точка, до която може да падне вярата. На абсолютното дъно Бог реално не играе никаква роля, поне що се отнася до трудното изкуство на живота. От позицията на абсолютното дъно Бог ни се струва излишен или безсилен. Той само наблюдава страданията ни със съчувствие, или дори му е все едно.

Ако искаме Бог да има бъдеще, трябва да се оттласнем от абсолютното дъно и да намерим начин да се извисим духовно. За целта не ни трябват нови религии, нито по-добри свещени писания, нито по-убедителни свидетелства за Божието величие. Това, което вече имаме, е достатъчно добро (и достатъчно лошо). За да заслужи вярата ни, Бог трябва да започне да играе реална роля в живота ни – а как иначе да стане това, освен ако той не започне да върши работа, вместо да ни разочарова.

Подобна радикална промяна изисква нещо също толкова радикално: пълно преосмисляне на действителността. Хората не си дават сметка, че когато се съмняват в Бога, те се съмняват в действителността. Ако действителността се свежда само до видимото на повърхността, тогава няма в какво да вярваме. Остава ни само да гледаме новините всеки ден и да се борим да свържем двата края. Но ако приемем, че действителността има и други, висши измерения, нещата се променят. Ако Бог не съществува, няма как да го преоткрием, но ако просто е прекъсната връзката ни с него, можем да я възстановим.

Целта на настоящата книга е да покаже как можем да съживим връзката си с Бога така, че той да стане реален като хляба и сигурен като изгрева – и като всичко друго, което за нас е реално и сигурно. Ако такъв Бог съществува, няма причина да се разочароваме от него или от себе си. Тук не става дума да правим някакъв интелектуален скок към вярата. Необходимо е обаче да се случи нещо на дълбочинно ниво, да преосмислим възможното. Това предполага вътрешна трансформация. Ако някой ви каже, че небесното царство е вътре в нас, недейте да си мислите виновно, че това не важи за самите вас. Вместо това се запитайте какво може да се направи, за да стане казаното истина. Духовното извисяване започва от любопитството да разберем дали може да съществува нещо толкова невероятно като Бог.

Милиони хора знаят за „заблудата Бог“ – постулат на група войнстващи атеисти, които са заклети врагове на вярата. Това будещо безпокойство движение, оформило се около личността на Ричард Докинс , агресивно отстоява позициите си под знамето на науката и разума. Има много хора, които не смятат себе си за атеисти, но живеят така, сякаш Бог не играе никаква роля в живота им, и това влияе на решенията им в ежедневието. Така невярата де факто побеждава.

Ако искаме вярата да живее, можем да я възродим само ако проникнем в тайната на съществуването.

Лично аз нямам нищо против атеизма, стига да не е войнстващ. Томас Джеферсън казва: „В ортодоксалното християнство не виждам нищо положително“, но от друга страна, той допринася за изграждането на общество, основано на толерантността. За разлика от него, Докинс и компания парадират със своята нетолерантност. Има атеисти, които гледат на себе си с чувство за хумор, като Джордж Бърнард Шоу, който казва: „Християнството може да се окаже нещо хубаво, ако някой все пак го приложи“. Всяка система от възгледи има своята противоположност и когато става въпрос за Бога, невярата е естествената противоположност на вярата.

Не бива обаче да смятаме, че атеизмът винаги е насочен против Бога. Според изследване на „Пю Рисърч“ от 2008 г. 21 % от американците, смятащи себе си за атеисти, вярват в Бог или в някаква висша сила, 12 % вярват в небесното царство, а 10 % се молят поне веднъж седмично. Атеистите не са изгубили съвсем вярата си; сам по себе си атеизмът не е нещо лошо. Но Докинс проповядва духовен нихилизъм, представяйки го като нещо прекрасно и заслужаващо адмирации. Аз чувствам необходимост да се противопоставя на това, макар че не тая лична омраза към Докинс.

Вярата трябва да бъде спасена заради всички нас. Вярата е порив към вечността, който е по-силен дори от любовта. Много от нас са изгубили този порив, или никога не са го имали. Много бих искал думите ми в защита на Бога да предадат онзи копнеж, който индийската принцеса и авторка на мистична поезия Мирабай е успяла да побере само в няколко стиха:

Любовта, която ме свързва с теб, о, Господи,
е нерушима
като диамант, който строшава чука,
ударил по него.
Както лотосът израства от водата,
така животът ми израства от теб,
както нощната птица се взира в чезнещата луна,
така и аз се прехласвам по теб.
О, любими мой – върни се!

Във всички епохи вярата винаги е била именно това: зов на сърцето. Ако твърдо сте решили да вярвате, че Бог не съществува, тези страници няма да ви убедят в противното. Но пътят винаги е отворен. Ако вярата бъде спасена, ще има повече надежда. Сама по себе си вярата не е гаранция, че Бог съществува, но тя прави нещо, което ни е по-нужно сега: тя прави Бог възможен.

 

Бъдещето на Бога - от Дийпак ЧопраОткъс от книгата: „Бъдещето на Бога“

Автор: Дийпак Чопра

Книгата може да поръчате от тук >>

 

Статията се публикува с разрешението и съдействието на ИК „Бард“.

 

 

 

 

 

.

.

.

.