Трябва да призная, че не съм една от богоизбраните, които отиват в пустинята и се връщат, преизпълнени с мъдрост. Много съм пътувала, седяла съм край много огньове. Но вместо мъдрост често получавах Giardiasis, E. coli1 и амебна дизентерия. Ай! Такава е участта на мистичките от средната класа с деликатен стомах.
Научих се да пазя идеите, на които попадах по време на скитанията си по необичайни места и сред странни хора, защото, подобно на Кронос, старата майка Наука все още е склонна да изяжда децата си. Свръхинтелектуализацията може да замъгли моделите на инстинктивната женска природа.
Ето защо, за да заздравим родствената си връзка с инстинктивната природа, трябва да схващаме историите така, сякаш сме в тях, а не да ги възприемаме като нещо външно. Ние проникваме в историята през вратата на вътрешния си слух. Тя докосва слуховия нерв, който минава в основата на черепа, и се свързва с мозъчния ствол. Там слуховите импулси се предават нагоре към съзнанието или, казват, към душата… в зависимост от отношението на слушателя.
Древните анатоми твърдят, че дълбоко в мозъка слуховият нерв се разделя в три или повече посоки и оттук извеждат предположението, че ухото е създадено, за да чува на три различни равнища. Първият слух е за обикновените човешки разговори, вторият – за науката и изкуството, а третият – за да може самата душа да чува напътствията и да се учи, докато е тук, на земята.
Слушайте с душата си, защото такава е целта на начинанието.
Дивата жена се връща кост по кост, косъм по косъм. Връща се чрез сънища, чрез неразбрани докрай и полузабравени събития. Връща се чрез историята.
Започнах пътуванията си из Съединените щати през 60-те години на ХХ век. Търсех място, където да се установя, богато на гори и вода и обитавано от любимите ми създания – мечки, лисици, змии, орли, вълци. По онова време систематично изтребваха вълците в северните райони на Големите езера. Където и да идех, тези животни бяха преследвани по един или друг начин. Макар че мнозина ги смятат за опасни, аз винаги съм се чувствала в по-голяма безопасност, когато в гората има вълци. На Запад и на Север човек можеше да лагерува сред природата и да слуша как планината и гората пеят ли пеят нощем.
Ала дори там епохата на оптичните мерници, монтираните на джипове прожектори и силните отрови потопиха земята в тишина. Скоро вълците изчезнаха и от Скалистите планини. Ето как стигнах до голямата пустиня, която обхваща част от Мексико и Съединените щати. И колкото по на юг пътувах, толкова повече истории за вълци чувах.
Разбирате ли, говори се, че в пустинята имало място, където духът на жените и духът на вълците се срещали във времето. Реших, че съм попаднала на нещо, когато в граничните райони на Тексас ми разказаха история за девойката Loba, която била вълчица. После открих древната ацтекска легенда за две сирачета близнаци, откърмени от жена вълчица.
И накрая чух от старите испански фермери и народа пуебло* в Югозападните щати за древните събирачки на кости, които възкресявали мъртвите – съживявали и хора, и животни. По време на една от етнографските ми експедиции срещнах събирачка на кости и всичко за мен се промени. Позволете ми да ви разкажа за това и да ви запозная с нея.
La Loba – жената вълчица
На тайно място, което всеки знае в душата си, ала малцина са виждали, живее една старица. Също като в приказките от Източна Европа, тя чака при нея да дойдат изгубили се хора, скиталци и търсачи.
Тя е предпазлива, често рошава, винаги дебела и не желае компания. Издава по-скоро животински звуци, отколкото човешки.
Бих могла да кажа, че старицата живее по ерозиралите гранитни склонове в индианската територия Тарахумара или че се крие край Финикс, близо до един кладенец. Навярно ще я видите и да пътува на юг към Монте Албан3 в обгоряла кола с липсващ заден прозорец. А може би ще я зърнете да стои на магистралата край Ел Пасо, да се вози на стоп с камиони до Морелия, Мексико, или да отива на пазар над Оаксака със завързан наръч дърва за огрев на гърба си. Тя използва много имена: La Huesera – Събирачката на кости, La Trapera – Събирачката, и La Loba – Жената вълчица.
Единствената работа на La Loba е да събира кокали. Тя търси и съхранява онова, което може да бъде изгубено за света. Нейната пещера е пълна с кости на всевъзможни пустинни създания: сърни, гърмящи змии, врани. Ала нейната специалност са вълците.
Тя се промъква и пълзи из montaсas – планини, и arroyos – сухи дерета, в търсене на вълчи кости и когато събере цял скелет, когато намести и последния кокал и красивата бяла скулптура на животното е готова, сяда край огъня и се замисля каква песен да изпее.
И когато реши, тя се изправя до създанието, вдига ръце над него и запява. И тогава ребрата и костите на краката на вълка започват да се покриват с плът и козина. Песента на La Loba се лее и животното продължава да се оформя – опашката му се извива нагоре рунтава и силна.
La Loba не спира и вълкът си поема дъх.
La Loba пее толкова разтърсващо, че пустинята оживява, вълкът отваря очи, надига се и се втурва нататък в каньона.
По някое време, дали от бързия бяг, от прецапването на някоя река, от слънчев лъч или лунна светлина, докоснала тялото му, вълкът внезапно се превръща в смееща се жена, която волно тича към хоризонта.
Затова помнете, ако се скитате уморени из пустинята по залез слънце и сте се изгубили, стига да имате късмет, La Loba ще ви хареса и ще ви покаже нещо – нещо за душата.
Откъс от книгата: „Бягащата с вълци“
Автор: Клариса Пинкола Естес
Книгата може да поръчате от тук >>
Статията се публикува с разрешението и съдействието на ИК „Бард“.
.
.
.
.