Една вечер, легнал в леглото, със затворени очи, почти заспивайки…, започнах да си казвам бавно молитвата “Отче наш”. Отче наш… и стигнах до там, до първия ред, представих си как звучи, звучи наред, нашепвано от безброй хора. “Отче наш” – нашепвано, помислено, почувствано, с надежда. Безброй хора са го казвали, когато са се обръщали към Висшето, към Бог. “Отче наш” така светло – като че ли присъстваше в безброй души, тук долу на земята. Изричано от святи хора. “Отче наш” – звучащо през вековете, в моменти на вяра, на благодарност, на изпитания, в моменти на връзка.
Няколко дни по-късно, в църквата в село Бистрица (София), видях полюлея – имаше икони на светци, огледах и олтара – повечето от тях също са започвали “Отче наш”. Тези думи се носеха от уста на уста, от сърце на сърце и от душа на душа през вековете. Носеха се до там, от където бяха изречени от Христос. Те бяха пътека до Христос, а Той врата към Отец.
“Отче наш” – думи в началото казани веднъж, после повторени, потретени… от апостоли, светии, добри хора, покайващи се, всякакви… “Отче наш” – живо слово, живеещо в нас.
“Отче наш” – чувате ли ги… от светците, от апостолите, от монасите, от безнадеждните, от утешените, от хората в селата, от майките, от бащите, от отшелниците и лечителите, от покайващите се и от съвършените, от търсещи и от намиращи, от блажени и от най-малките…
Отче наш…
Калоян Гичев, 18 юли 2016 г.