Аз мога да разгневя когото и да е от вас без думи. Представете си, че обещая на някого от вас едни хубави дрехи и кажа: след два месеца ще ги имате. Вие чакате, обаче дойде Коледа и аз още не ви давам дрехите. Вие веднага кипвате. Как тъй аз да не си седя на обещанието? Че как тъй! Обещанието не е нещо материално. Защо то да произведе във вас едно кипване? Следователно когато някой ви обещае нещо, вие считайте като че нищо не ви е обещавал, за да бъдете самостоятелни. Дали ще ви дадат или не – нека ви бъде безразлично. Като ви дадат дрехите да ги облечете, само тогава се зарадвайте малко. А това, че ви са обещали дрехи – не туряйте тази мисъл в ума си. Защото, ако вие мислите за обещанието, вие ще си създадете една пакост за душата. Този, който ви е обещавал, оставете той да мисли за обещанието, защото това е негова идея, която трябва да реализира. Оставете той сам да изработи своята идея. А вие се радвайте на онзи плод, който ще принесе. Не отивайте постоянно при него да го питате кога ще дойдат дрехите. От дрехите съвсем не трябва да се интересувате.
Друг пример за същата идея. Да допуснем, че някой ви каже, че ви обича. То е същото. Значи обещал ви е нещо. Праща ви рокля, шапка, обуща и ви казва: „Аз ви обичам.” Вие ги вземате и си казвате: „Е, той ме обича!” Не, забравете това! Тази мисъл е негова. Нека стои у него. Ако той ви обича, той се повдига с това, нищо повече! Вие се радвайте, че тази мисъл или това чувство работи у него. Когато някой ме обича, аз ще му се радвам тъй, както когато някой цигулар ми свири. Аз ще седна при него да го слушам и ще се радвам, че той ми свири. Значи той като свири, аз мога да се радвам на неговото свирене тъй, както той се радва. Чувството, което той има към мене, може да роди в мисълта ми някоя нова идея. Аз може да нямам тази техника при свиренето, но може да имам музикално схващане и ще мога да се ползвам само като слушам.
Сега, при вашите стари възгледи за живота, ще имате и тия нови схващания. Ще правите опити с тях. Първият опит, който трябва да направите тази година е опитът да контролирате известни ваши мисли, които могат да ви раздразнят. Да кажем, имате една мисъл, която може да ви напакости, да ви спре 10 години във вашето развитие. Е, хубаво, защо не спрете тази мисъл? Спри я, а не после да страдаш, да плачеш. (– Какви са тези мисли?) Друг път конкретно ще се спра да говоря върху тези мисли, които ни спъват. Сега разбирате ли това, което ви говоря тази вечер? То е нещо много деликатно. То е нещо мощно. То е едно изкуство, което трябва да усвоите. Едно от великите изкуства в света е да се владате, когато вие искате. И не мислете, че то може да стане изведнъж. То е, както онзи цигулар, който сега учи. Най-напред учи първа позиция, после втора, трета, че после упражнения, упражнения, упражнения. И след като изкара всичките необходими упражнения, може да стане виртуоз. И тогава, като излезе пред публиката, ще изсвири нещо хубаво, а не тия обикновени упражнения.
Човек, който прави опити да се самовлада, това са все упражнения. Колко пъти тия упражнения няма да може да ги изпълните! Даже и най-видният цигулар, преди да свири някое хубаво парче пред публиката, той се упражнява два, три часа, дълго време повтаря един и същ пасаж и все пак вие виждате, че всички тонове не са достатъчно ясни. Един тон е ясен, друг – не. И колко пъти той ще се умори, докато тоновете станат отчетливи и ясни! Някой път пръстите му се уморяват и той ги маха, маха. Мислите ли вие, че когато искате да се въздържате, че ще можете изведнъж да постигнете това изкуство? Ако кажете: „Аз от сега нататък няма да се гневя”, ще издържите ли? Кажеш ли така, утре ще се разгневиш четири пъти до обед, във вторник – седем пъти, а в сряда – десет пъти.
Откъс от “Новите схващания на ученика” – беседа от Учителя Беинса Дуно, държана на 19.10.1924 г., неделя, София
