fbpx

Действия в помрачено и действия в ясно съзнание

Действия в помрачено и действия в ясно съзнание

Нека се­га да на­со­чим пог­лед към мо­рал­но ло­ши­те действия, да на­со­чим пог­лед при­мер­но вър­ху след­но­то действие, за да пред­с­та­вим не­ща­та нагледно. Да предположим, че ня­кой ня­ма как­во да яде – или по­ра­ди ня­как­ва дру­га при­чи­на – и открадва. Значи „кражба”, на­ли та­ка – ед­но ло­шо деяние. Обаче изключ­ва ли онова, ко­ето то­ку­-що казахме, че някой, кой­то е откраднал, мо­же да се раз­кае за из­вър­ше­но­то деяние? Съвсем не! Но за­що е така, скъ­пи мои приятели! Поради прос­та­та причина, че – каз­вам то­ва напъл­но се­ри­оз­но – онзи, кой­то краде, съв­сем не е ис­кал да краде, а са­мо да при­те­жа­ва онова, ко­ето е откраднал. Той вед­на­га би се от­ка­зал от кражбата, ако Вие бих­те му по­да­ри­ли това, ко­ето той же­лае да има, или ако би мо­гъл да го по­лу­чи по ня­ка­къв друг начин, а не чрез кражбата.

Това е един оче­ви­ден факт. Обаче в из­вес­тен сми­съл съ­що­то ва­жи и за всичко, ко­ето ние всъщ­ност раз­г­лежда­ме ка­то „лошо” деяние. Лошото де­яние ка­то такова, как­во­то е, всъщ­ност ни­ко­га не е ис­ка­но от чо­ве­ка и ези­кът има един фин усет за това: ко­га­то ло­шо­то де­яние е ве­че минало, „про­буж­да се съвестта”. Защо се про­буж­да съвестта? Защото ед­ва се­га ло­шо­то де­яние сти­га до съзнанието, до познанието. То се из­ди­га на го­ре до познанието. Да, чо­ве­кът из­вър­ш­ва де­яни­ето тук, долу, но там, горе, в об­лас­т­та на познанието, на знанието, се на­ми­ра не­що друго, за­ра­ди ко­ето той из­вър­ш­ва ло­шо­то деяние. Лошото де­яние не се ко­ре­ни в са­ма­та воля; съ­що­то ва­жи и за разкаянието: то има то­зи смисъл, че съ­от­вет­ни­ят чо­век про­буж­да в сво­ето съз­на­ние един из­га­рящ въпрос: Как мо­жах да до­пус­на по­доб­но пом­ра­че­ние на мо­ето съз­на­ние в момента, ко­га­то из­вър­ших ло­шо­то деяние. Ето как­во се на­ла­га да разберем: Когато ня­кой из­вър­ш­ва ед­но ло­шо деяние, то­га­ва съ­щес­т­ве­но­то в то­зи слу­чай е, че чо­ве­кът пом­ра­ча­ва сво­ето съз­на­ние за въп­рос­но­то действие, за въп­рос­но­то ло­шо деяние, че не­го­во­то съз­на­ние е би­ло „понижено” и че за не­го ос­нов­но­то се­га е да изгра­ди яс­но съз­на­ние за по­доб­ни ситуации, в ко­ито съз­на­ни­ето би­ва понижено. Всяко на­ка­за­ние има еди­н-­един­с­т­вен сми­съл – да про­бу­ди та­ки­ва сили, че яс­но­то съз­на­ние да се раз­п­рос­т­ре сре­щу и вър­ху оне­зи случаи, ко­ито ина­че по­раж­дат един или друг вид пом­ра­че­ние на съзнанието. Между оне­зи дисертации, за­щита­ва­ни в уни­вер­си­те­ти­те от философи, ко­ито се за­ни­ма­ват съ­щев­ре­мен­но и с юри­ди­чес­ки проблеми, чес­то сре­ща­ме раз­миш­ле­ния вър­ху „пра­во­то да се наказва”. Относно при­чи­ни­те за­що тряб­ва да се на­каз­ва са създа­де­ни из­к­лю­чи­тел­но мно­го теории. Единствено въз­мож­но­то ос­но­ва­ние за при­ла­га­не на на­ка­за­ни­ето ние на­ми­ра­ме са­мо тогава, когато сме убедени, че с на­ка­за­ни­ето ще бъ­дат про­бу­де­ни оне­зи си­ли на душата, чрез ко­ито тя би мог­ла да раз­ши­ри съз­на­ни­ето до сфери, вър­ху ко­ито по­-ра­но то не е достигало.

Ето до как­во се свеж­да същ­нос­т­та на разкаянието. Разкаянието се със­тои имен­но в това, чо­ве­кът да пог­ледне сво­ето де­яние така, че чрез си­ли­те на раз­ка­яни­ето то да бъ­де из­диг­на­то до сфе­ра­та на чо­веш­ко­то съзнание, ка­то по то­зи на­чин чо­ве­кът об­г­ръ­ща с пог­лед вза­им­ни­те връз­ки меж­ду не­ща­та така, че след­ва­щия път съз­на­ни­ето да ос­та­не непомрачено. Вие виж­да­те сле­до­ва­тел­но за как­во ста­ва дума. Става ду­ма за следното: чо­ве­кът дейс­т­ви­тел­но тряб­ва да се на­учи да пра­ви раз­ли­ка меж­ду ед­но деяние, ко­ето е из­вър­ше­но с яс­но и пъл­но съзнание, и дру­го деяние, за ко­ето съз­на­ни­ето е понижено, помрачено.

 

Рудолф Щайнер, Събрани съчинения – 166.