Ние виждаме, че с помощта на великденското вглъбяване, можем да проникнем в сферата на Възкръсналия Христос. Това вглъбяване е образно предадено в прехода от външната сцена към вътрешно изживените процеси в Ценакулума. В цялостната постановка на Великдена, както ни го описва Евангелието на Лука, владее един поврат от вън към вътре. Този поврат се извърши още при Марко и напредва през средните Евангелия, за да стигне до истински сърдечните сцени на Йоан . Евангелието на Йоан обаче ни дава да разберем как от интимното пространство на душата накрая отново сме изведени към брега на езерото, към неговия открит простор, как сферата на Възкръсналия – след като бе заключена в тихия храм на молитвената вглъбеност – се излъчи мощно в зоната на Космоса. В посланието на Лука вътрешните сцени накрая се вливат в същия растежен процес навън: след тихото и предано упорство на учениците през 40-те дни, те застават пред Възнесението, пред задачата да израснат и нахлуят с Възкръсналия Христос в дълбините на Космоса.
Мистерията на Христовото телесно Възкресение пронизва всички великденски сцени край гроба, включително и Йоановата сцена на галилейския бряг, както и изживяването на Възнесението от планинския връх. Тази мистерия ни извежда над всякакво уединение и вглъбеност, но дори и в сферата на една вглъбеност, тя е източникът на онази космическа експанзия, която накрая Евангелията ни разкриват и която – освен за един душевен Великден – ни дава предчувствия за един Земен и Световен Великден.
Учениците изживяха Възкръсналия не само като една астрално-душевна същност, така както в онези времена все още неизброимо много земно-въплътени човеци можеха да се срещат със своите мъртви. Възкресението е нещо повече от безсмъртието . Ако истинското значение на „трите години” лежеше в инкарнацията, в действителното „влизане в плътта” на висшето Божествено Същество , то Възкресението на Христос бе длъжно да извоюва победа над смъртта, над „плътта”, над физическото тяло, което беше станало негово обиталище. Как бихме могли да си представим ние „възкресението на плътта”?
В процеса на смъртта при всеки човек се разиграват необозримите тайни на неговата телесност. Смъртта е нещо повече от простото разлагане на физическото тяло. Наистина, след последния си дъх човек съблича дрехата на своето тленно , земно тяло. Обаче в онези форми на живот и съдба, в които сега навлиза, той е следван като една сянка от последействието на цялостните отношения, които той е имал по време на земния си живот към своето тяло. В зависимост от това доколко скрепен е бил той със земно-материалното, сега болезнено-отсъствуващата телесна сфера помрачава този постепенно овладяван свят. В зависимост от това обаче, доколко човек през живота си е бил господар на материята и на проявяващите се в нея страсти, той пренася и след смъртта си една сияйна сила, с която пронизва околния мрак. Онова извоювано в живота могъщество на Духа над материята не изчезва. Ако преди смъртта си той е бил свързан с преходно-земния свят, сега той попада в оковите на една безпомощна отвъдност, липсва му сияйната сила да преодолее тъмната пропаст и в съюз с живите земни човеци да участвува в битката на светлината срещу мрака. Но колкото повече човек е овладявал в живота си силата да разграничава Духа от материята и вечното от преходното, толкова по-слабо може да го ужаси сега тази пропаст. Макар и да не е жив, извън тялото, той успява да действува в сферата на телесното, стига да открие на Земята души, които да му се предоставят като обекти за подобно въздействие. Така душите, които след смъртта по еднакъв начин „отхвърлят” земното тяло, се различават според степента на една скрито покълваща в тях телесна потенция. Чудото на Великдена, на Христовата победа над смъртта се състои в това, че тук Един прекрачва прага без мрачната стихия на смъртта да понижи нещо от победната му духовна власт над материята . В продължение на три години Божествения Христов Аз проникваше все по-дълбоко в земната телесност. Постижението на трите години беше в това, че Христос изцяло, безостатъчно преобрази и одухотвори мъртвата материя. Онова властно, повеляващо над смъртта величие, с което той пристъпи пред гроба на Лазар, с което очисти Йерусалимския храм, Му остава присъщо и след часа на Голгота. Той сподели смъртната съдба на човека, отдавайки като жертва тленното тяло на кръста. Тук Той се откри на учениците с една толкова елементарна веществена сила, превъзходството на Неговия Дух над материята беше така огромно, щото те трябваше да повярват, че Го възприемат с техните телесни сетива. Но тялото , което застана пред тях, не беше едно тяло, което да е разбираемо в земен смисъл, не беше едно земно-понятно тяло; въпреки това те забелязаха в свръхсетивната фигура на Възкръсналия онова огнено могъщество , с което Той присъствуваше също и в света на земната материя. Смъртта беше преодоляна и то с такава интензивност, че на учениците се откри граничната зона, в която духовното може да излъчва от себе си, да създава и да поражда материята.
След полагането на физическото тяло в гроба, за кратко време около човека остава една обвивка, която поради своето средищно положение между тялото и душата, му изгражда и предоставя мост от състоянието на въплътеност към състоянието на проникване в областта на душевно-духовното. Тази обвивка е етерното или жизнено тяло, което по време на земния живот задвижва и оживотворява физическото тяло и като невидим архитект го моделира и формира до съвършенство. Това етерно тяло, най-долният свръхестествен член на човека, е носител на спомените. Вътре в него сноват потъналите образи на земните изживявания и опитности. Само доколкото физическото тяло е всмукало в себе си това етерно тяло, тези образи откъслечно се появяват горе в нашето съзнание . И в мига на смъртта, когато плътната земна дреха е свалена, пред човека се разгръща величествената и могъща панорама на тоталното спомняне. Душата съзерцава в плътната и изпъстрена от образи тъкан на своето етерно тяло като в една блестящо осветена сфера. Три дни продължава неимоверно дълбокия и всеобхватен прощален поглед, докато бъде свалена също и втората дреха, етерното тяло – то се разлива в Космоса и се съединява със световния етер.
Встъпването в душевно-духовната еманация след тези три дни представлява едно строго изпитание за човека. Едва тук прагът на напълно прекрачен . Гола и без никаква обвивка, душата е изправена пред погледа на мировото правосъдие. Като в една грандиозна колизия, тя пропада в неизмеримата пропаст на Битието. Съпротивителни сили ù се предоставят само доколкото през земния живот тя е извоювала вътрешна сила чрез своята свързаност с Бога. Никакъв лъч, никаква светлинка не проникват отвън в дълбокия мрак. Това може да понесе само този, който може да устои пред себе си в най-пълна истинност. Тук разполага със светлина само този, който сам произвежда светлина. А който е бил окован единствено в земните неща, той потъва в безсъзнание и „колапс”. Една „втора смърт”, душевната смърт заплашва сега душата. Ужасяващата мощ, която смъртта има над човешкото същество, се навдига едва в този миг, когато тя откъсва от душата и нейната втора дреха.
Надмощието на Духа над материята запазва своята валидност и след смъртта; то се потвърждава и от това, че след двете свалени обвивки на душата, физическото тяло и етерното тяло, в нея остава нещо съществено, остава самата квинтесенция . Поради това човешките същества се различават след като те преминат прага. Глътката от реката Лета, която човек отнася със себе си, преминавайки на другия бряг на своето тъчащо етерно тяло и заменяйки тоталното спомняне с пълната забрава, може да се окаже нищожна капка всред пламъците на изпитанието. Но тя може да заприлича и на един лъчист кристал , който носи в себе си неунищожимите съставни части на Духа, не само по отношение на етерните космически сили, но и спрямо онази творяща област на телесната потентност, лежаща между етерното и физическото.
Победоносната мощ над материята и смъртта, която бе присъща на Христовото Същество, когато то премина през жертвата на Голгота , беше толкова голяма, че тя успя да изтръгне етерното тяло – в което бе приютено цели три години – от разлагащото посегателство на смъртта. След великата духовна битка на трите дни, победата на Великденското утро се състоеше в това, че вместо да бъде отлъчен от смъртта в една далечна и безсилна отвъдност, Христос остана на Земята чрез преобразените в осветляващ кристал етерни сили. И онова тяло, в което Възкръсналият се откри на учениците, беше нещо безкрайно повече от едно етерно тяло. Той не би се отскубнал от космически-центробежната тенденция за сливане със световния етер, ако същевременно не бе просмукан с формоустойчивата квинтесенция на физическото тяло. Тук ние стигаме до най-първичното значение на думата „квинтесенция”. „Есенция квинта” е един тайнствен свръхсетивно -духовен пети елемент над останалите четири елемента , които според древния възглед изграждат физическия материален свят. „Есенция квинта” държи и направлява тези четири елемента като един формиращ принцип. По този начин ние можем да си представим как извоюваното от смъртта етерно тяло на Христос в своята неповторима особеност е било преизпълнено от активно-излъчвана творческа сила и от една телесно-центрирана тенденция. И все пак тялото, което учениците видяха като физически въплътено, не беше едно физическо тяло. Духовното тяло на Възкръсналия може да се характеризира като етерно тяло, което разполага със земната форма на едно физическо тяло, или също като едно освободено от смърт и тление физическо тяло, физическо тяло, извисено до степента на жизненото (етерно) тяло. Пред тази най-велика загадка, пред това чудо, дадено на Земното битие, нашите човешки понятия и думи са само като безпомощни пипала. Успеем ли обаче да открием поне началото на едно живо разбиране , което единствено духовното дело на Рудолф Щайнер е в състояние да ни даде – ние ще напипаме Архимедовата точка и цялото ни мислене и познание ще изживее един нов, несравним с нищо досега възход.
Физическите срещи, които изживяха учениците в Ценакулума са чудо и все пак не и мираж, който да бъде възприет за истина с цената на една жертва на познанието . Това бяха свръхсетивни изживявания, из-тласкани с толкова експлозивна интензивност и сила в областта на физическото, щото учениците можеха да повярват, че възприемат Възкресението Христово със своите телесни сетива. Когато Тома протяга ръце към раните на Христос, възприемащата способност на неговото етерно тяло нарасна така мощно, че той разпозна етерното тяло на Христос до самата граница на физическото. И когато учениците изживяха как Възкръсналият Христос седеше с тях, това беше едно продължение и Великденско усилване на събитията от Страстния четвъртък. Тогава предусещащите им души видяха как Христовата сила проникна в Земната материя като една преобразяваща мощ, като способност за транссубстанция: хляба и виното бяха проникнати от Неговите жизнени и душевни сили и превърнати в Неговото Тяло и в Неговата Кръв. Сега Възкръсналият извърши едно подобно превръщане на храната и питието. Чрез силата на одухотвореното спомняне техните етерни сили станаха „зрящи” за етерно-светлинния образ на Христос. Те възприеха чудото на транссубстанцията като ядене и пиене на Възкръсналия и приеха даровете на трапезата в „глорията” на една изтръгната от смъртта телесност.
Накрая те се почувствуваха пренесени в ландшафта на една нова космическа пролет. През умиращото Земно битие, те достигнаха до градините на една нова Земя . Те назоваха света на тяхното Великденско излъчване „Галилея”, защото пейзажът около Генисаретското езеро и около Свещената планина на Преображението беше все още изпълнена от древния Слънчев етер, от атмосферното светлинно ехо на изгубения рай. Това беше и пророчески образ за една отново въздигната към Слънчевия етер Земя, за намерения отново рай, избуяващ от семето на Голгота. В сферата на Великденското вглъбяване се откриват измеренията на един нов Космос. Чудото на телесното Възкресение предизвиква нови съотношения между „вътре” и „вън”, между микрокосмос и макрокосмос. Ликува етерният пулс на човека, а с него в блаженство ликува и целият дишащ свод на Земята.
Откъс от книгата „Трите години“ на Емил Бок.
