Ду­ши­те ста­ват все по-страдащи – външ­ни­ят жи­вот все по­-п­ри­ятен

Практически днес се отс­т­ра­ня­ват го­лям брой външ­ни при­чи­ни и условия, ко­ито ина­че би­ха би­ли тър­се­ни от мнози­на за раз­п­ла­ща­не на кар­ми­чес­ки задължения, ко­ито чо­ве­чес­т­во­то е нат­ру­па­ло вър­ху се­бе си през ми­на­ли­те култур­ни епохи. Но по то­зи на­чин ние са­мо от­не­ма­ме на чо­ве­ка въз­мож­нос­т­та да из­пи­та външ­ни­те влияния. Така ние пра­вим външния, фи­зи­чес­ки жи­вот по-приятен, а съ­що и по-здрав. С ед­на дума, пос­ти­га­ме следното: след ка­то не откри­ва съ­от­вет­на­та бо­лест ка­то по­мощ­но сред­с­т­во за раз­п­ла­ща­не на сво­ите кар­ми­чес­ки задължения, чо­ве­кът трябва да по­еме по друг път. Следователно, ду­ши­те ко­ито днес на­ми­рат сво­ето спа­се­ние от глед­на точ­ка на здравето, са при­ну­де­ни да тър­сят кар­ми­чес­ко­то раз­п­ла­ща­не по друг начин. И след ка­то то­зи стил на жи­вот им пред­ла­га по­-голе­ми фи­зи­чес­ки удоб­с­т­ва и улеснения, ду­ши­те се про­ме­нят в про­ти­во­по­лож­на­та посока; пос­те­пен­но те за­поч­ват да усе­щат в се­бе си из­вес­т­на праз­но­та и незадоволеност. Ако всич­ко би про­дъл­жа­ва­ло по съ­щия начин, т.е­.­ ако външни­ят жи­вот би ста­вал все по­-п­ри­ятен и по-здравословен, ка­къв­то и тряб­ва да бъ­де спо­ред чис­то ма­те­ри­алис­ти­чес­ки­те представи, то­га­ва те­зи ду­ши би­ха има­ли все по­-с­ла­би вът­реш­ни основания, за да нап­ред­ват в сво­ето развитие. А ус­по­ред­но с това, въз­ник­ва и ед­но не­из­беж­но опус­то­ша­ва­не на душите.

Вгледаме ли се по­-в­ни­ма­тел­но в живота, ще се убедим, че е точ­но така, и че ед­ва ли в дру­га епо­ха е има­ло тол­кова мно­го хора, ко­ито да жи­ве­ят всред та­ки­ва из­тън­че­ни външ­ни удобства, но да се раз­хож­дат в съ­що­то вре­ме на­сам – на­там с опус­то­ше­ни и праз­ни души, как­то днес. Ето за­що те­зи хо­ра бър­зат от ед­на сен­за­ция към друга, а ко­га­то па­рич­ни­те им сред­с­т­ва разрешават, тръг­ват от град на град, за да ви­дят не­що ново; или пък ако ос­та­нат в да­ден град, вся­ка ве­чер ти­чат от ед­но раз­в­ле­че­ние към друго. Но ду­ша­та им ос­та­ва празна, и нак­рая са­ма­та тя ве­че не знае към как­во да се стреми, за да ос­мис­ли своя живот. Защото жи­во­тът всред външни, чис­то фи­зи­чес­ки удобства по­раж­да на­ви­ка да се за­мис­ля­ме са­мо вър­ху фи­зи­чес­ка­та при­ро­да на нещата. И ако то­зи на­вик не се бе ут­върдил у чо­ве­ка от тол­ко­ва дъл­го време, ня­ма­ше да съ­щес­т­ву­ва и она­зи склон­ност към те­оре­ти­чес­ки материализъм, как­ва­то наб­лю­да­ва­ме днес нав­ся­къ­де око­ло нас. Така ду­ши­те ста­ват все по-страдащи, до­ка­то външ­ни­ят жи­вот става все по­-п­ри­ятен и по-здрав.

Рудолф Щайнер, Събрани съчинения 120.