„Около това време – разказваше брат Борис – бяхме останали за малко с моята другарка в провинцията. Като се върнахме, Учителя беше наредил да отидем при Него. Когато се явих, беше вече доста отпаднал, но ме пита дали можем да отидем на Мусала. Разбира се, че може, отговорих бързо аз и Учителя посочи няколко души, които да поканим. Не искаше голяма група.“
По онова време можеше да се наемат частни коли, но трябваше разрешение за бензин, а това ставаше трудно. Трябваше да има сериозни оправдания за разхода му. Какви причини да посочи Борис? Притиснат от необходимостта, той казал една не дотам вярна причина. И щом получава разрешение, връща се на Изгрева доволен, за да каже, че всичко е уредено. Но още преди да отвори уста, Учителя го поглежда строго и му казва: „Аз на кола, получена с лъжа не се качвам.“ С наведена глава, засрамен, Борис се връща при милиционерския началник, който дал разрешението и му казал точната истина, че Учителя Петър Дънов иска да отиде с кола до Чам Кория. Началникът без възражение разрешил. „Така уредено ние тръгнахме с леките коли към Чам Кория. После пешком нагоре, с багажите на гърба, нямаше нито коне, нито магарета, които да наемем. Бавно, с често спиране и почивки, стигнахме до хижата. На другия ден по същия начин до върха. След като се върнахме от Мусала, прощална екскурзия направихме и с Черни връх. Витошкия първенец.“
Откъс от книгата “И очите ми видяха Изгрева” на Николай Дойнов.