Представяне на книгата “Тригълникът на битието”

За книгата

Монографията Тригълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов е посветена на една почти неизследвана у нас област. Една година след завръщането си от Америка през 1895 г., Петър Дънов публикува книгата Науката и възпитанието, в която излага идеите си за устройството и развитието на света и човека. Основните акценти са поставени върху троичната същност на съществуващото, която се въплъщава и в природата на човека, както и всеобщата еволюция – човешка, природна, космическа. Главната задача на човека като разумно и нравствено същество е да се пробуди за духовния живот, да осъзнае своята духовна природа и да преобрази себе си, за да може да изпълни назначението си, и постепенно да върви към целта, към която Духът на живота го е призовал.

 

Творческият път на Петър Дънов

След завършване на Американското научно-богословско училище в Свищов, младият Петър заминава за Америка, където получава многостранно образование: получава диплома по теология, завършва едногодишен курс по медицина, а освен това се запознава с най-съвременните тогава научни постижения, философски теории и духовни учения. Тази широка образованост, в съчетание с неговото фино духовно разбиране на света, създават условия той да анализира успешно три основните линии на културното развитие: научното (емпиричното), философското и духовното. Забележително е, че в периода след връщането си от Америка П. Дънов е много активен социално, той е един от съоснователите на читалище „П.Р. Славейков“ във Варна, участва и в още значими обществени процеси. В този период той обръща сериозно внимание на най-новите философски направления и концепции. Пример за това са няколко сказки, в една от които прави обзор на философското развитие, а друга е посветена на отношението между философия и наука – един много актуален за края на 19. век въпрос. И това не е случайно. Една от тематичните области на книгата му Науката и възпитанието е именно отношението между философия и наука. В по-късното си духовно учение той реконструира и разширява обхвата на множество от темите, обсъждани в тази книга. От 1914 г. П. Дънов започва изнасянето на неделни беседи, които се стенографират. Обикновено беседите започват със стих от Библията и продължават с тълкуване, давайки отговор на актуални човешки проблеми. Стилът е максимално достъпен за слушателя, предназначен е за по-широка аудитория. През 1922 г. П. Дънов отваря езотерична християнска школа. По-задълбочената работа върху духовните принципи и закони се явява естествена необходимост. Този раздел на словото му е именуван „лекции“, което не е случайно, защото стилът им се отличава с по-научен характер. Развива се обширната наука за антропологичния триъгълник (ум, сърце и воля) и се дават методи за духовна трансформация на мислите, чувствата и волята. Лекциите са посветени на развиване на по-голяма дълбочина в усвояването и разбирането на законите на битието. Преобладават различни аспекти от обширната наука за съзнанието и неговите основни степени – подсъзнание, съзнание (като степен), самосъзнание и свръхсъзнание.

 

Философията на 19. век

Най-общо казано философията на 19. век е характерна със специфичния конфликт между метафизиката и религиозната вярва, с конфликта между идеализма и натурализма, между метафизиката и емпиричните науки. Има силен акцент върху разбирането за историята, идеята за прогреса, появяват се различни идеи за човешката и космическата еволюция. Актуална в този период е темата за нихилизма. Според Фридрих Якоби (1743-1819) просвещенският разум, намерил най-добър израз във философията на Бенедикт Спиноза (1632-1677), довежда в крайна сметка до нихилизма, и оттук до атеизма, детерминизма и скептицизма. Освен всички трансформации в религията, културата, науката, характерни за този период, през 19. век се формират множество от фундаменталните структури в съвременното общество. Особени катализатори за това са Френската революция с нейните идеали за свобода и равенство, с надеждата за нов морален и духовен свят. Емпиричните науки напредват драстично бързо и успехът им е свързан с техните практически приложения в областта на технологиите и индустрията. Традиционните религиозни нагласи са в криза. Поради пренебрегването на всякакви религиозни и морални начала, обаче, бързо нарастват опасенията от появата на култура на конформизъм и посредственост.

 

Реалността

Идеите на младия Петър Дънов за троичното устройство на битието като цяло, на космоса, природата и човека, имат сходства с някои аспекти на херметическата философия, но освен това отразяват и собствените му схващания за единството на човека, природата и Божественото. Всяка от трите сфери на битието се управлява от един основен закон. Физическата Вселена е подвластна на закона за гравитацията, умственият свят е подвластен на закона за мисълта, който съдържа аксиоматични положения в мисленето на всички разумни същества, а духовният свят се управлява от закона за Биос. Мирозданието е нещо цялостно и относително завършено. Природата е едно цяло, чиито части са свързани по силата на вътрешно сродство; материята, умът и Духът образуват едно цяло. Те са проявления на Абсолютната реалност. Цялото е разгърналият себе си Абсолют. Съществува един закон на цялото, който присъства на всички нива на битието. Битието е присъщо на цялото и само на цялото. Частите нямат битие, частта има битие само в отношението си към цялото като битие. Ето защо, лишена от цялото, частта е несъществуваща; а насочена към цялото, тя има битие. Частта е път към цялото и битието; тя е акциденция, но само благодарение на цялото, което е нейно първооснование. Цялото е Бог. Извън Бога никоя част не притежава битие като такова, а го притежава единствено в отношението си към Бога. Извън цялото, което е Бог, не съществува нищо. Единичното няма основание за своето съществуване в самото себе си, то не съществува чрез самото себе си, а само под условието на Абсолютното тъждество, на целокупността, която е вечният Универсум. В този смисъл Цялото е динамична система на взаимодействие на своите части; тя е жива система, която функционира в три главни нива, посредством които Единното Битие се разгръща с оглед на двете свои основни движения: еманация и еволюция, както и крайната цел, към която се движи и която е иманентна на това Цяло. В природата съществува неизменен ред. Природа в широк смисъл на понятието (по-късно: жива разумна природа) е единството на всички светове (включително и духовни), на цялата йерархия на битието. Природа в по-тесен смисъл на понятието, казано условно, е тялото на Абсолютния Дух, но съвсем не е идентична с този Дух. Ако последният е непроявеното, идейното и вечното, природата е неговата проява, а не изцяло автономна същност.

 

Познанието

Идеята за трите нива на познанието има пряко отношение към идеите на П. Дънов. Съществува познание, което стои извън сетивното и рационалното и ги превишава. Това познание е свръхрационално или мистическо познание, което в действителност не може изцяло да се отдели от разума, но го превишава, защото е плод на инспирация от най-високия антропологичен компонент, а именно човешкият дух. Предметното познание, както е видно от названието, е познание, свързано с нещата от заобикалящия ни свят. Това е познание за отделните предмети в света, което се формира във взаимодействието между предопитните структури на ума (във формален план) и предметите в света, които дават съдържанието на познанието. Предметното познание се нарича още и сетивно познание, защото е в пряка зависимост от сетивата. С оглед на тази вертикална рамка на степенуване, към предметното познание спада и научното познание в строгия смисъл на думата. Рационално-философското познание извира от чистия разум, т.е. от предопитните структури на разсъдъка и разума, с други думи, това е априорното познание. За него е характерно, че не се нуждае от сетивните предмети за своята дейност и заключава за нещата от изворите на разума. Третото ниво на познанието е мистическото познание, което е отвъд философското познание, то е свръхрационално, духовно познание. Мистическото, свръхрационално познание се отнася до духовните светове и Божествения свят. Тези три нива на познанието имат отношение към онова, което П. Дънов нарича дилема на триъгълника. Тази дилема на триъгълника предполага едно изначално единство между наука, философия и мистика, като в по-късната си диференциация отделните страни по необходимост стават почти враждебни една на друга, но впоследствие отново се обединяват в един плодотворен синтез, в крайна сметка те стават едно цяло. Налице е единство на дух, ум и материя, или теизъм (мистика), идеализъм (философия) и натурализъм (наука). Този триъгълник е разгърнат от П. Дънов в светогледен план, но зад този план прозират и други нива, например: физика, метафизика, теология; още биология, психология, теология, в онтологичен план: светът, човекът и Бог. Дилемата на триъгълника е квинтесенция на онтологичната (космологичната), епистемологичната и антропологичната троичност, и същевременно идеал за пълнокръвен и цялостен живот, познание и духовност. Този триъгълник на синтеза е духовно-мисловно-физически Универсум, който в този смисъл е целокупното битие, което се проявява в три основни форми. В този смисъл дилемата на триъгълника не е единствено епистемологично зададена. Тя е дилема единствено за умове, които не могат да схванат цялостния образ на света и са склонни да изключват отделните му части от общата сметка. В този смисъл тя престава да бъде дилема, а се превръща в синтез.

 

Човекът

Тъканта, която изпълва всичко в творбата на П. Дънов, е човекът – неговите еволюции, неговото минало, настояще и бъдеще, неговите проблеми и техните решенията, неговите гранични ситуации и възходът му като духовно-нравствена разумна личност. Всички други въпроси, дори и онтологичните, гравитират около този център. В този смисъл книгата е антропоцентрична, т.е. ориентирана е към развитието на човека. Човешкият организъм може да бъде модел за обществения организъм: в първия няма частни интереси и частни цели: във всички органи и системи владее единство и всички те имат една обща цел: благосъстоянието на организма. Това устройство може да бъде модел за по-големите общества: семейството, обществото, народа, човечеството.

Единствено разумът на човека има способността да му разкрие върховния план на космоса, посредством който съзнанието му ще се извиси до разбиране на духовния свят. Човекът е призван да следва пътя на разума, който притежава неизменни идеи и закони, докато всичко в природния свят се изменя по степен и форма. Тъкмо защото разумът е най-висшата способност за идеи, човек е изцяло способен да разбере системата на природата.

В еволюцията на човека се проявяват два основни закона, които са формулирани като закон на дълга и закон на самосъхранението. Законът на дълга е пряко свързан с нашата разумна дейност. Той изисква в известен смисъл отказ от самосъхранението и полагане на жертви. Само в условията на дълг човекът е свободен и морален, за разлика от закона за самосъхранението, където действията се основават на инстинкта. Законът за самосъхранението има диалектически характер, който предполага, че този закон е както условие за развитието, така и негова пречка. Законът на дълга е пряко свързан с човешкия разум и следователно с етическото и духовното битие на човека. Този закон, освен това, се проявява като разширяваща сила у човека, защото дългът сам по себе си, като етическа категория, предполага интензивни взаимоотношения с другите хора. Така, ако законът за самосъхранието е пряко обвързан с нашия материален живот и физическия свят, законът за дълга е пряко свързан с духовния ни живот. Вътрешната борба между закона за самосъхранението и закона за дълга е една необходимост за развитието на човека. Само чрез тази борба човек може да осъзнае в пълнота посланията на нравствения свят и да започне да различава изискванията на духа от влеченията на плътта. Само тази борба дава условия за проявата на свободата на човека – свобода, която трябва да се употреби за духовното израстване. Човекът е действително свободен, единствено когато възприема в своите мисли и проявява в постъпките си внушенията на закона на дълга. Защото природата детерминира човека, а Духът го освобождава и му предоставя свободата като велика Божествена добродетел.

 

Абсолютното

Предложената интерпретация на теологическите идеи в творбата на П. Дънов в голяма степен следва възходящия модел на трите нива на познанието и битието, с една разлика: тук срединната степен не е рационалното познание и умствения свят, а Духът, който тук е „посредникът“ между физическия Универсум и Абсолютната реалност. Абсолютната реалност е Бог, който се разкрива посредством три основни модуса. Природата или физическата Вселена (Universum) е последният стадий на проявлението на Абсолютната реалност. Открилият се Бог е Световният Дух, който пряко ръководи живота, той е gnostos Theos (гр.) – „познатият Бог“. Скритият Бог е Абсолютната реалност, от която еманира Световният Дух – прекият ръководител и поддръжник на живота. Скритият Бог е освен това agnostos Theos (гр.) – „непознатият Бог“. Природата и Духът са различните начини на проява на Абсолютната реалност, която обхваща в себе си формите и на идеалното, и на реалното. Трите нива на проявление на Абсолютната реалност могат да се разбират като различни форми на тази реалност: Абсолютната реалност обхваща, като най-външен кръг, Духът и природата, а не стои извън тях. Напротив, те като форми на Абсолютното, са в самото Абсолютно, а не извън него. Всичко се съдържа в Абсолютното. Докато за Абсолютната реалност липсва познание за качества, то открилият се Бог, т.е. пряката еманация на Абсолютната реалност, вече е познат чрез Своите качества: вечен, любящ, всемогъщ, крепител на света и космоса, творец на света – в прекия смисъл на думата, основа на живота и битието. Движенията на модусите на Абсолютното не са едностранни, т.е. не са само в една посока – възходящата. Двете основни движения при проявите на Абсолютното са еманацията и еволюцията. Следователно движението на Абсолютното, което слиза и се проявява като Световен Дух, който, от своя страна, се открива в природата, е съпътствано и от обратното движение, а именно това на еволюцията, или възхождането на материята и природата към Духа, и оттук – към Абсолютната реалност. Бог, като първопричина, твори света чрез любовта, която е определена като сила и велик закон. По силата на този закон на любовта е образуван физическият Универсум. Цялото мироздание е един дом, място на пребивание и проява на великия Божий Дух. Абсолютната реалност, проявяваща се като Дух Божий, създава природата – домът на разумните същества. В противовес на онези религиозни и религиозно-философски учения, които по един или друг начин са склонни да омаловажат физическата реалност в полза на духовната, да понижат ценността на тукашния свят в полза на отвъдния, авторът на Науката и възпитанието, напротив, вижда в природата, в Универсума дивната картина на проявленията на Абсолютната реалност. С други думи, този Универсум не само притежава ценност, но е необходимост, дом на разумните същества. В този смисъл, йерархичното проявление на Абсолютната реалност като Дух и природа не притежава ценностен смисъл, не е подредено в ценностна скала, а единствено в една онтологическа скала.

 

Изводи

Книгата на П. Дънов Науката и възпитанието може да бъде изследвана не само от философско гледище. Онова обаче, което се откроява при по-дълбок прочит, е, че тя във всички отношения е едно завършено философско съчинение. Всички по-важни понятия, включително и нейният педагогически аспект са осмислени от гледището на едно възвишено понятие за битие с неговите три измерения.

Науката и възпитанието е единствената лично написана книга на Петър Дънов. Освен малкото на брой брошури и статии, словесното му творчество е говорно слово. Това обстоятелство показва и уникалността на Науката и възпитанието, която е единствената му книга, където се откриват формулирани концепции, тезиси и решения на философски и глобално-човешки проблеми, в класическото разбиране за философско съчинение. Тази творба е основанието, върху което по-късно той развива цялото си учение. Множество идеи, които в книгата се срещат в сгърнат вид, по-късно са разгърнати от автора ѝ в най-различни аспекти. Това разгръщане е не просто преповтаряне на тези и доктрини от миналото, а извличане на най-доброто от досегашната философия и задаване на нови перспективи за мисленето, за духовността и живота. В този смисъл съчинението на младия Петър Дънов е една цялостна философия на живота.

 

Откъс от книгата: „Тригълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов“

Автор: Мирослав Бачев

Книгата може да поръчате от тук >>

 

.

 

.

.

.

.