На какво се дължи прозата и поезията в живота? Прозата е свързана с обективния ум, който се занимава с близките неща. Поезията е свързана с висшия ум, с висшите способности на човека. Тя има отношение към далечните, отвлечените неща. Има два вида проза и поезия: положителна и отрицателна. Отрицателната проза в живота обича положителната поезия и обратно: отрицателната поезия обича положителната проза. Казвате: Проза е това! Да, но в положителната проза има нещо красиво. Като четете едно стихотворение, казвате: Добре, поетично е написано. В поезията нещата се преувеличават. Поетът разглежда нещата от красивата им страна. Той описва змията като гъвкава, грациозна – вижда нещо красиво в движенията й. Казваш: Каква поезия има в змията? Поетът се възхищава от птичката, която цял ден хвърчи, кацва от клон на клон. Каква поезия има в това? Цял ден тя търси храната си, преследва малките мушици. Като се нахрани, кацне на едно дърво и пее. Ето, тук е поезията. Обаче, поетът вижда поезия там, дето обикновеният човек не я вижда.
Де е мястото на прозата и поезията в природата? Прозата се намира в корените на дървото, а поезията – в клоните. Какъв щеше да бъде животът, ако нямаше проза? Не казвайте, че прозата е проста работа. Без проза няма живот. Какво ще стане с поезията, ако клоните се отсекат? Поезията е висшето в живота. Идеал на прозата е поезията, а основа на поезията е прозата. Де щяха да бъдат клоните, ако нямаше проза, т. е. основа? Всеки е опитал нещо красиво, но това още не е поезия. То е субективно схващане за красивото. Всеки е минал през обикновеното на живота, но това още не е проза; това още не е животът. Истинският живот не е нито поетичен, нито прозаичен. Той не е нито проза, нито поезия. Обаче, прозата и поезията са в самия човек, който живее. Без проза и поезия животът не може да се изяви. Каква поезия има в живота на слепия и глухия? Той се блъска натук-натам, не може да се движи свободно. Щом се отворят зрението и слухът му, той вижда красотата на живота, вижда поезията в него. Всъщност, неговото щастие и нещастие не определят, какво нещо е животът. Неговият личен, субективен живот е щастлив или нещастен, поетичен или прозаичен, но не и целокупният живот. Следователно, кажеш ли, че животът е лош, знай, че това е твое субективно схващане. Животът не е нито лош, нито добър. Той е реалността на Битието. Ако не схващаш живота като абсолютна реалност, знай, че нещо ти липсва. Докато на човека липсва нещо, той всякога ще има субективни схващания за живота.
Напишете една поезия, без да се смущавате, дали ще ви критикуват. Представете си, че не знаете какво нещо е критика. Като имате критиката предвид, плаши ви. Представете си, че няма критика. Без критика пишете поезия.
Поезията запознава човека с висшите светове, с небето; музиката доставя вътрешна наслада на човека и го тонира. Каквато работа и да започва човек, да обмисля някой въпрос, да чете, да пише или да учи нещо, преди всичко той трябва да започва с музика. Музиката е ключ за тониране. Който не е музикант, не може да влезе в Царството Божие.
Когато животът се обезсмисли и човек намира, че няма какво да прави, той става прозаичен. Докато е млад и животът му има смисъл, човек работи с поезията. Тя е красивото, възвишеното в живота. Значи поезията е идеализмът в живота, а прозата – материализмът.
Поетите трябва да разбират що е поезия: тя е като музиката, хармония трябва да има, и думите така трябва да са наредени, че като прочетеш едно стихотворение на някой поет, да почувстваш едно трептене в сърцето и едно разширение, да станеш радостен и весел.
Когато пишем, когато изказваме поезия, у нас всякога трябва да изпъкнат не обикновени, мъртви картини, а живи картини. Живи картини дава само живата светлина и те са незабравими.
Истинското верую, истинската наука, истинската поезия не е нищо друго, освен учение за Бога.
Поезията е вътрешно състояние. Който няма това състояние в себе си, нищо не може да постигне. Без поезия, като състояние на душата, човек не може да бъде щастлив. Щом има поетично настроение, човек пише мисли, твори вътрешно. След това той може да изяви поезията си навън. Обаче, без вътрешна поезия, външната е само декламация. Следователно, истински поет е този, който живее това, което пише.
Поезията, това е едно особено състояние. И ако човек го няма, той не може да бъде щастлив. Всеки човек в душата си трябва да бъде в поетично настроение. А пък поетът после може да изрази своите настроения, това е друг въпрос. Но без поезия щастие няма.
Сега, за този Велик ден и аз пожелавам на всички да бъдете такива пера, с които да се пишат най-красивите поезии!
Като изгуби поезията си, човек намира философията. Като изгуби философията, той намира добродетелта. Като изгуби добродетелта, той намира Бога. Човек преживява тия загуби и печалби всеки ден: сутрин той е поет, към обед – философ, вечер – добродетелен, а през нощта намира Бога. В същност човек не може да изгуби нито поезията, нито философията, нито добродетелта. Това става само привидно. Човек не може да изгуби това, което е вложено в него, но той трябва да го развива, да уповава на него.
Истинската поезия зависи от правилното дишане. Както дишаш, така ще пишеш; както ядеш, така ще пишеш. Дайте ми съчиненията на няколко поети, които не познавам, за да ви кажа, дали дишат правилно, дали се хранят правилно, или ходят правилно. Същото може да се каже и за философите. Кант, един от великите философи, се отличавал с голямо постоянство в работата си, Той излизал всяка сутрин на разходка по едно и също време. Хората поправяли часовниците си по него. Едно изключение направил той в живота си – когато умрял. Като не го видели тоя ден на разходка, хората си казвали: Случило се е нещо с Кант.
Често слушам хората да се произнасят, че някои неща в живота представят проза, а други – поезия. И прозата, и поезията са необходими за строежа на човешкия живот. Прозата е нужна за създаване и обработване на полета и на долини в човека. Тя е необходима за човешкото сърце. Поезията е необходима при създаване на планини в човека. Тя е нужна за обработване на човешкия ум.
Поезията,музиката и изкуството имат за цел да създадат условия за красота и щастие в живота
Римата не е още поезия. Някои от вас може да сте поети. Ако искаш да знаеш дали сте поет, иди при болни хора и напиши една поезия за тях. И ако напишеш три куплета и болният стане и оздравее, той сам ще целува тази поезия. Защото, ако не беше писал тези три стиха, онзи щеше да си бъде инвалид.
Помнете трите думи: доброта, песен и поезия. Мислете върху тях. Дръжте стомаха си в изправност, за да бъдете красиви. Дръжте дробовете си в изправност, за да пеете добре. Дръжте мозъчната си система в изправност, за да мислите добре и да се справяте лесно с мъчнотиите си. Работете върху себе си, външно и вътрешно, да бъдете здрави, красиви и разумни.
Да виждаш хубавата страна на живота – това е поезия.
И всички дарби, всички човешки способности, талантите у човека – писателството, поезията, изкуството – всичко това зависи от онова морално спокойствие, което ние имаме, от онази вътрешна самоувереност да постъпваме съобразно великите закони в природата.
Откъси от беседи на Учителя Беинса Дуно.