Публикуваме разказа на една майка, която е намерила път за лечение и подобрение на състоянието на своето дете. Надяваме се информацията да е полезна и за други родители с подобни предизвикателства в живота си.
Живеехме в Холандия и почти всички съседи имаха по три деца, затова и решението не беше толкова трудно. Където две там и три, мислех си оптимистично.
Дамян се роди в болницата в Айндховен, защото за разлика от брат си и сестра си, които видяха бял свят в домашни условия (в Холандия това е възможно и дори често явление), при него имаше усложнение: бяха ми изтекли водите, а нямах контракции. Лекарите предизвикаха раждането със стимулиращ гел и три часа по-късно бебето лежеше кротко върху мен.
Радвахме му се, беше лято, всички бяхме щастливи във вече петчленното семейство. Бебето беше много спокойно и малко мързеливо – не искаше да суче. Е. няма нищо, казахме си, вече има изкуствени млека, не е фатално… Да обаче малкият продължи да се развива някак си по-различно. Не можехме да кажем с какво и защо точно е различен, дори често се споглеждахме с мъжа ми и се самоуспокоявахме: все пак расте, развива се, няма страшно… Така и не обърнахме внимание, че той не иска да пълзи, много късно проходи, също много късно проговори. Беше на почти две години, а поведението му беше меко казано странно. Той беше постоянно нервен, удряше си челото в земята, залиташе, ревеше сърцераздирателно без видима причина. И една вечер, след като го бях вардила цял ден да не падне, той залитна и си удари главата. Видях цицината да се подува на челото му за секунди. Тя остана там поне три месеца, но чак след като спадна забелязахме, че очите му кривят. И тогава се започна едно ходене по болници, та скенер на мозъка, та очни специалисти…
Диагнозата, която лекарите му поставиха, бе силно изразено кривогледство, което може да бъде коригирано оперативно. За операцията обаче бе нужно да му направят точни измервания, а той не можеше да остане повече от 3 минути спокоен. И така преглед след преглед операцията се отлагаше.
Преместихме се да живеем в Германия. Дамян тръгна на детска градина, аз на работа. От детската много скоро ни привикаха, за да ни съобщят, че детето ни е проблемно, много нервно и необщително, ние си го знаехме. Предложиха ни да го заведем в близката университетска болница за изследване, а междувременно викнаха допълнителнен персонал, за да се грижи за него.
В университетската болница в Ахен, след няколко сеанса тестове ни съобщиха: Детето е хиперактивно, с проблеми при усвояване на знания и нисък коефициент на интелигентност. “Детето ви няма да може да се развива нормално, вероятно няма да може да ходи на училище, трябва да потърсите специализирано заведение. „ На въпроса ми, каква е причината за състоянието му, психоложките отговориха с повдигане на рамене и много объркващото: “Проблеми на модерната околна среда„.
Отчаянието у дома беше голямо, отношенията също се изостриха. Аз тъкмо бях започнала работа, не ми се иска да я напускам. Какво ще правим, как ще се грижим за психичноболно дете?
И точно тогава се случи чудо! Прибрах се до България за няколко дни и на тръгване забърсах един стар брой на списание „Осем“ с привлекателното заглавие : “Букви“ на 7000 години. Темата ми е любима, а и наскоро бях спорила с един приятел за произхода на глаголицата, надявах се да намеря материал, за да защитя тезата си… Още в самолета се натъкнах на статия за един американски невролог, чиято книга “Откъснати деца“ е току – що преведена на български. И така в една книга намерих отговор на всички наши въпроси и терзания: Мозъкът на детето ни се развива несинхронно, едното полукълбо е изостанало спрямо другото и това води до дисбаланс и проблеми в целия организъм. Център за баланс на мозъка има във всеки по-голям американски град. За голям ужас всяко десето дете в Щатите страда от поведенчески проблеми : хиперактивност или аутизъм. Центровете са вече над 120 на брой!
Заминаваме за Америка! Това беше фикс идеята, която се загнезди в съзнанието ми. Обадих се на най-близкия до нас център – в Ню Йорк, избрах го наслуки. Попитах дали не можем да проведем терапия, ако водим детето за една седмица всеки месец. Директорът на центъра ми каза, че за да има ефект, терапията трябва да се проведе без прекъсване в продължения на поне 3 до 4 месеца. И ни предложи да се свържем направо със създателят на терапията – д –р Роберт Мелило. Намерихме сайта на доктора и изпратихме мейл със запитването: Има ли обучени специалисти, които да ни помогнат в Европа? На следващият ден дойде отговор от секретарка му. Д-р Мелило често пътува до Европа, следващото му пътуване е към края на април, началото на май до София – България.
Тази нощ не можах да заспя от радост, а и последвалите седмици ми се сториха мнооого дълги. Междувременно започнахме безглутенова и безказеинова диета, описана в книгата му, която веднага имаше положителен ефект. Дамян стана по-спокоен и малко по-съсредоточен.
С нетърпение дочакахме датата 22-ри април, насрочена за прегледа в „Гранд Хотел“ София.
Доктор Мелило прояви голямо хладнокръвие, гонейки малкия пациент, за да проведе всички тестове, които му бяха нужни. Съвсем накратко диагнозата му бе:
Класически пример на хиперактивност, изостаналост в двете полукълба, но като начало трябва да се работи по отстраняване на примитивните рефлекси и стимулиране на дясното полукълбо. Правете всички упражнения, които ще ви изпратя и след шест месеца, като се видим отново, ще стоим пред ново дете… Някакви въпроси?
– Да, господин Мелило, какво да правим с очите му, трябва ли да ги оперираме?
– Не избързвайте, тази част на мозъка, която в момента е слаба, е отговорна и за мускулите на очите. Когато мозъкът му се възстанови и заработи нормално, и очите му ще се изправят.
И така от две седмици правим упражненията на д-р Мелило и Дамян бавно възстановява способностите си.
А доктор Роберт Мелило преподава редовно в София и наесен ще отвори първият за Европа “Център за Баланс на Мозъка“.
Арх. Варвара Вълчанова