На снимка: Стефи яде диня на връх Мусала, Рила 🙂
Споделянето е всичко! Все повече се убеждавам в силата му с всеки следващ ден. Да споделяш личния си опит, да показваш, че не е толкова страшно да се живее по един алтернативен начин, без да причиняваме вреда и страдание – на себе си, на останалите живи същества, на планетата… Да вдъхновяваш хората и те да станат откриватели, експериментатори, новатори – да тръгнат на дългото, никак лесно, но пък много интересно пътешествие в търсене на себе си.
Ето защо споделям с вас личната си история за това как и кога взех най-важното решение в живота си, а именно никога повече аз да не бъда причината за смъртта на никое невинно животно, родено като мен, за да се радва на слънчевите лъчи и на свободата си.
Станах вегетарианка на 14 ануари 2002, бях на 13. Още покрай Коледните празници спрях да ям месо, но на този ден, няма да го забравя, го заявих на глас. Баща ми ми буташе едни кюфтета много настойчиво и аз казах “Не, не искам! Вече съм вегетарианка!” На което той се изсмя и започна да ми се подиграва. И аз му казах “Ще видиш, това е завинаги!” Усетих една силна увереност в думите си, май никога досега не бях била толкова уверена в нещо. Знаех, че това е едно съдбовно решение, толкова познато, сякаш и в други животи съм го взимала и получих усещане за дежа-вю.
Бях решила, че вече съм достатъчно голяма да се „опълча” на родителите си и да избирам сама храната си. Да поема отговорност за себе си. Тогава това нямаше нищо общо със здравето, на 13 кой се замисля как изглежда! Имаше общо с дълбокото ми чувство на вина спрямо животните – аз бях причина някой да се ражда с единствената цел да бъде убит и изяден после. Не можех повече да живея с това!
Цял живот ми е било гузно като съм яла месо. За разлика от моите съученички-софиянки, моята майка е от село и сме ходили там постоянно, така че аз знаех откъде идва месото. Знаех, че идва от същите тези козленца, агънца и пиленца, с които толкова обичах да си играя. Другите деца не правеха връзка между месото в чиниите им и животните, които бяха виждали само в зоологическата градина. Никой не им беше обяснил. Но аз знаех. А знанието е сила!
Майка ми ми е разказвала, че като мъничко бебе не съм искала да ям месо. Плюела съм го само като го надуша и е било голям зор със захранването. В крайна сметка се е преборила, след около 2 години борба обаче. Много пъти съм я обвинявала за това, но в крайна сметка преди 20 години месото се е смятало за много полезно за децата. Знам, че го е правила от Любов и загриженост към мен. Разбира се, и от липса на задълбочени познания по темата.
В гимназията бях единствената вегетарианка в класа, май че и във випуска. Всичките ми приятели и съученици бяха свикнали с този факт, колкото и странен да им се виждаше. На 16-ия ми рожден ден ми подариха една огромна кошница с плодове и зеленчуци с надпис “За нашето тревопасно”.
И така, през годините съм била суровоядка за 6 месеца и за други по-кратки периоди, а преди 2 гоини, през лято 2010 минах към веганство. Стана изключително естествено, сънувах го и като се събудих знаех, че млечните продукти вече не ме привличат. След това, тази зима, се върнах към тях за няколко месеца, главно заради 3 месечното ми пътуване в Индия, но като цяло това е един отминал период в живота ми. Не го осъждам и не се насилвам, просто нямам нужда от това. Имам задълбочени познания, за да знам, че човешкият организъм няма нужда от никакви животински продукти, но познанията са едно, а личния опит… това е съкровището! Когато си прекарал нещо през себе си, живял си го, клетките ти са познали това здраве и тази радост, тогава приказките са вятър работа. Тялото ти знае кое е най-доброто за физическото и духовното му израстване и ако го послушаме, то ще ни покаже верния път.
🙂
Стефи Божилова, септември 2012 г.