В детсвото ми често бях на Жеравна. Чудесно село, в средния дял на Стара планина – радост, планини, гори, простор. Жеруна, Жеруна, който не те е видял, той не е поискал да се върне пак. Обичах да идвам на Жеравна, да ходя из полята и горите, да общувам с природата, да гледам старите къщи, да си говоря с магарето на дядо, с коня на вуйчо, обичах селската работа – да ходя за сено, да садя, да поливам, да ограждам, да майсторя… Тук имах и приятели, а и на село всички някак са ти приятели – като си малък те познават и си говорят с теб.
Един ден си бях наумил да излизам нещо, дядо ми сутринта ме попита дали ще му помогна за картофите и аз се отзовах. Отидохме долу, до кладенеца, под лешника. И като видях ширналите се картофи си казах – ахааа, отиде до довечера… Дядо ми явно улови този поглед. Започнахме работа и всъщност, много скоро, приключихме. Не бяха минали и няколко часа. Дядо Коста каза:
– Очите се плашат, но ръцете не.
Поуката от тази слука често оживява в мен, когато се изправя пред нещо и очите ми се уплашат.
А ключът е не толкова отмятането на работата, а любовта при изпълнението и. С еднаква радост съм правил най-различни по-характер неща. Когато мирът и радостта царуват вътре в човек – всичко се нарежда чудесно.
Дари ни, Годподи, с Твоя мир! Амин.
Калоян Гичев