Върви работилничката на стария Арко, от град на град се нижат светли дни, разнася се приказно ухание и тихо, едва доловимо жужене. „Заповядайте, заповядайте насам – чува се дълбок и тайнствен глас, някъде иззад паравана на малката подвижда работилница – приобщете се към едно миротворно и смирено събитие, добре сте ни дошли, добре сте ни дошли, драги чираци.“
Свещарите подреждат по дървените маси, върху бамбуковите поставки, някъде в градовете късчетата несгънати пламъци и приканват. Говорят за неуморната, свята работа на пчелите. Как тези принцеси на харомонията са навестявали цветовете и цветята, гощавали са се с пращеца на плодородието, и после са го отнасяли по чистите си, подредени домове. Там, вътре в тайнството на жуженето и задружната работа, те превръщали цялата околност с тревите, дърветата, слънцето отгоре, ветровете, ароматите на природата, трепетно галещи обонянието, красивите полети сред живота на земята – в божествен елексир и чисти, чудесни тухлички за съзиданието на пречистващ пламък. „Докато дойде озни миг, продължават свещарите, в който благосърдечно да продължим работата на природата, да вземем плодовете й и да ги претворим във вдъхнововяващи идеи, а подир това във вълшебни предмети скрили в себе си историята на сезоните, тихия шепот, с който самата Земя ни говори. Присъединете се, добри хора – нужни са ви само ръцете и сърцата, които ще ни бъдат пътепоказатели в това пътешествие из най-притаените и дълбинни двери на самите нас.“
Разказват за работата с ръце и за обучението. „Дланите, казват тихите занаятчии, са удове на Духа, чрез тях той работи на земята, сред материалите на света. Дооформя ги, подрежда ги в магически сглобки – и тъй прокарва път на светлината, мисълта и живота. Когато сгъваме с ръцете си тези свещи, ние се обучаваме да откриваме скритото прохождане на Твореца вътре в нас. Обучението тук е припомняне. Обученитето тук е завръщане. То е подлагане на длан на вече горящия вътре пламък – онзи, който огрява и стопля вселената, прави я познаваема, светло-лъчиста. И всичко, което е в нас едновременно излиза през удовете навън, в света, и се вдълбава вътре, в тайната стаичка на вътрешния ни живот. Изпитваме спокойствието, изпитваме лекотата – тъй да движим ръцете, та да загърнат восъка, тъй щото после от делата ни да може да просветне горящата слънчева капка на свещта. Обучението е посвещение…“
Гласовете заглъхват зад скрибуцането на колелата на работилницата, която продължава своя път, сред градовете, сред усмихнатите лица на хората, по старата, стара земя. Пътят на светлината.
Захари Захариев