Учителят Петър Дънов казва за Толстой: „Толстой казваше в Русия да се обърнат към Господа, но не го послушаха; той беше пратеник на Господа, но гласът му остана глас в пустиня – след това Русия пострада.” („Сила и живот”, IV т., беседа „Добрият пастир”, с. 513 )
…
Идеи на Толстой за ненасилствена съпротива, изразени в книги като „Царството Божие е вътре във вас“, оказват силно влияние върху по-късните водачи на движението за ненасилие, като Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг.
Махатма Ганди казва: “В лицето на Толстой Русия ми даде учителя, който постави рационалните основи на принципа АХИМСА (НЕНАСИЛИЕ).”
…
Пролетта се познава, че наближава, когато поникнат първите пролетни цветя. Рудолф Щайнер нарича Толстой едно от ранните пролетни цветя! Той казва: „Например книгата му „За живота” съдържа много повече мъдрост, отколкото множество томове други книги, които пълнят някои европейски библиотеки.
Интервю с Лев Толстой
За несъпротивлението на злото с насилие
(законът на любовта вместо закона на насилието)
– XX век е век на мира или на войната?
– В наше време не може да не бъде ясно, че животът на всички народи от християнския свят не може да продължава така – с все повече увеличаващите се нужди на бедните и разкоша на богатите, с борбата на всички против всички, на революционерите срещу правителствата, на правителствата срещу революционерите, между поробените народи и поробителите, борби между самите държави, на запада с изтока, със своите все по-нарастващи и поглъщащи силите на народа въоръжения, със своята изтънченост и развратеност. Ако не се промени, животът на християнските народи ще става все по-бедствен и все по-бедствен.
Това е ясно на мнозина, но хората често не виждат причината за това бедствено положение и още по-малко виждат средство за избавление.
Като причина за това положение се посочват много и най-разнообразни условия и се предлагат най-разнообразни средства за избавление. А същевременно причината е една, едно е и средството за избавление.
– Коя е причината и кое е това средство?
– Причината за бедственото положение на християнските народи – отсъствието сред християнските народи на общо за всички тях висше разбиране за смисъла на живота, вярата и произтичащото от него ръководство за поведение
Средството за избавление от това бедствено положение – и то не фантастично, не изкуствено, а съвсем естествено, се състои в усвояването от хората в християнския свят на откритото от тях преди 20 века висше, съответстващо на днешната възраст на човечеството, разбиране на живота и произтичащото от него ръководство за поведение, т.е. християнското учение в неговия истинен смисъл.
– Но нима науката, промишлеността и икономиката не са основа за разумното устройство на живота?
– Едно от най-грубите суеверия е суеверието на учените за това, че човек може да живее без вяра. Истинната религия е такова установено от човека отношение към обкръжаващия го безконечен живот, което свързва живота му с тази безкрайност и ръководи постъпките му. Ако съзнаваш, че у теб няма вяра, то ти си в най-опасното положение, в което може да се намира човек на този свят.
Хората могат да живеят свойствения на хората разумен и съобразен живот само тогава, когато се съединят с разбирането за смисъла на живота. Вярата в едно и също. Ръководството за постъпките, произтичащи от това разбиране.
– Какво е вяра?
– Вярата е установяване на отношение на човека към Бога и света и произтичащото от това отношение прозрение за собственото предопределение.
Не е достатъчно да се отхвърли лъжовната вяра, т.е. лъжовното отношение към света. Нужно е да се открие истинното.
Трагизмът в положението на хората от християнския свят е в това, че християнските народи са приели учение, което в своето истинно значение в определен смисъл се самоотричало, разрушавало целия този строй на обществения живот, в който хората са живели дотогава и не са можели да си представят живота извън него.
В това е и трагизмът на положението, в това е и великото, изключително благо на християнските народи.
– Християнството е отричало жизнения строй на европейските народи?
– В този извратен вид, в който християнството било предложено на езическите народи, то им се представяло само като по-малко грубо разбиране на божеството. Като по-дълбоко разбиране за предназначението на човека и изискване за нравственост. Истинното значение на учението е било скрито до такава степен за тях от сложни догми и привлекателни внушителни обреди, че те дори не са подозирали за него.
А същевременно това учение в неговото истинно значение е било не само ясно изразено в признатите от църквите като божествено откровение книги с евангелията. Това учение е било до такава степен присъщо и близко на човешката душа, че независимо от задръстването/затлачването и извращаването на учението от лъжливи догми, най-чувствителните към истината хора все по-често и по-често възприемали учението в неговото истинно значение. И все по-ясно и по-ясно виждали противоречието между устройството на света и истинното християнско учение.
И без да говорим за учителите на църквата в древния свят: Татиан, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Киприан, Лактанций – това противоречие се е осъзнавало и в средните векове. В по-ново време то се изяснявало все повече и повече, и се изразявало в огромното количество секти, отричащи противното на християнството държавно устройство с необходимото условие за неговото съществуване – насилието. Изразявало се в най-разнообразни хуманитарни учения, даже непризнаващи се за християнски, чиято същност – също както и на особено разпространилите се в последно време социалистически, комунистически, анархически учения – не е нищо друго, освен едностранни проявления на отричащото насилието християнско съзнание в неговото истинско значение.
Причината за страданието на християнските народи е в това, че народите от християнския свят са приели в скрит, извратен вид това учение, което в своето истинско значение неизбежно би трябвало да разруши този жизнен строй, в който те живеят и с който не искат да се разделят.
– А в какво се състои тогава „великото, изключително благо” на това положение?
– Великото им благо е в това, че, приемайки в извратен вид християнството, включващо в себе си скритата от тях истина, те неизбежно идват до необходимостта от приемане на християнското учение вече не в извратения, а в истинския му смисъл. И истинният смисъл на християнското учение се изяснявал все повече и повече. И напълно се изяснява сега. И само едно – приемането на християнското учение вече не в извратения, а в истинния му смисъл, – може да спаси хората от бедственото положение, в което се намират.
Главната причина за лошото устройство на живота е лъжливата вяра. Стига чисто и просто да се разбере Христовото учение, за да стане ясна ужасната лъжа, в която живеем всички ние и всеки един от нас.
Християнското учение в цялото му истинно значение, което все повече и повече се изяснява в наше време, се състои в това, че същността на човешкия живот е съзнателно, все по-голямо и по-голямо, проявление на Началото на Всичко, признакът на проявлението на което в нас е любовта. И че затова същността на човешкия живот и висшият закон, който трябва да я ръководи, е любовта.
– Но нали не само християнското учение казва, че любовта – това е свойство на просветленото, очистено съзнание?
– Всички религиозни учения в древността са признавали, че любовта е необходимо и добро условие за човешкия живот. Във всички учения: на египетските мъдреци, на брамините, стоиците, будистите, даоистите – дружелюбието, състраданието, милосърдието , благотворителността и въобще любовта са се признавали за едни от главните добродетели.
Това най-висше признаване в тези учения е стигало дори до такава степен, при която се възхвалявала любовта към всички и даже отплата за злото с добро, както това се проповядвало най-вече от даоистите и будистите. Но нито едно от тези учения не е поставило тази добродетел за основа на живота, за висш закон, който трябва да бъде не само главен, но и единствено той да ръководи постъпките на хората. Това е направено от последното от религиозните учения – християнството.
Във всички дохристиянски учения любовта се е признавала за една от добродетелите, но не така както се признава тя в християнското учение: метафизически – за основа на всичко, практически – за висш закон в човешкия живот. Т.е. такъв закон, който в никакъв случай не допуска изключения.
– В това ли е особеността на християнското учение?
– По отношение на всички древни учения християнското учение не е ново и особено учение. То е само по-ясно и определено изражение на тази основа на човешкия живот, която се е чувствала и се е проповядвала неопределено от предшестващите религиозни учения. Особеното на християнското учение в това отношение се състои само в това, че то, като най-късно появило се, най-точно и определено е изразило същността на закона за любовта и неизбежно произтичащото от него ръководство за поведение.
Така че християнското учение за любовта не е, както в предходните учения, само проповед за определена добродетел, а е определение на висшия закон на човешкия живот и неизбежно произтичащото от него ръководство за поведение. Учението на Христа изяснява, защо този закон е висш закон в човешкия живот, а от друга страна показва редицата постъпки, които човек е длъжен или не е длъжен да извършва вследствие от признаването на истинността на това учение.
Преди всичко в християнското учение е ясно и определено изразено, че изпълнението на този закон – тъй като е висш закон – не може да допуска, както са допускали предходните учения, никакви изключения. Любовта, определена от този закон, е любов само тогава, когато не допуска никакви изключения и е еднакво обърната както към чужденците, друговерците, така и към враговете, които ни ненавиждат и ни причиняват зло.
В изясняването, защо този закон е висш закон за живота на хората, и в точното определяне на неизбежно произтичащите от него постъпки, в това е крачката напред, която е направило християнското учение. В това е главното му значение и благодеятелност.
– В християнското учение казва ли се направо, че това е висш закон?
– Обяснението, защо този закон е висш закон на живота, е особено ясно изразено в посланията на Йоан: “Възлюбени, ще се обичаме един друг, защото любовта е от Бога и всеки любящ е роден от Бога и познава Бога. Който не обича, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Никой никога не е виждал Бог; ако се обичаме един друг, то Бог пребивава в нас. Бог е любов, и този който пребивава в любовта, пребивава в Бога и Бог – в него. Ние знаем, че сме преминали от смъртта към живота, защото обичаме братята си, който не обича брата си, пребивава в смъртта” (Първо послание на Йоан).
– В този закон ли е същността на учението?
– Учението се състои в това, че това, което наричаме наш живот, е ограниченото в нас от нашето тяло божествено начало, проявяващо се в нас чрез любовта, – и че затова истинния живот на всеки човек, божествения, свободния, се проявява в любовта.
– Къде още в Евангелието се говори за този закон?
– Произтичащото от такова разбиране на закона на любовта ръководство за постъпките, недопускащо никакви изключения, е изразено на много места в евангелието. И особено точно, ясно и определено в четвъртата заповед от Планинската проповед: “Чували сте да казват: око за око и зъб за зъб (Изход,21,14), а аз ви казвам, не се противете на злото”, 38 ст. V гл. Матей.
– Също и в стихове 39 и 40 – като че ли предвиждайки изключенията, които могат да се сторят необходими при приложението на закона за любовта – ясно и определено се казва, че няма и не бива да има такива условия, при които би било възможно отстъпление от най-простото и първото изискване на любовта: не прави на никого това, което не искаш да направят и на теб. Казва се: “Като те ударят по дясната буза, обърни и другата буза, и който поиска да те съди и да ти вземе рубашката, дай му и връхната си дреха”. Тоест извършеното над теб насилие не може да служи за оправдание за насилие от твоя страна.
Тази недопустимост за оправдаване на отстъплението от закона за любовта за никакви постъпки на другите хора още по-ясно и точно е изразена в последната от заповедите, прямо указваща на обичайните лъжливи тълкования, при които като че ли би било възможно нейното нарушение: “Чували сте да казват: обичай ближния си и ненавиждай врага си (Левит. 19, 17-18). А аз ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте тези, които ви проклинат, вършете добро на тези, които ви ненавиждат и се молете за тези, които ви обиждат и преследват, бъдете синове на вашия небесен отец; защото той повелява на слънцето да изгрее и над злите и над добрите, и изпраща дъжд и на праведните и на неправедните. Защото ако обичате само тези, които ви обичат, каква ви е заслугата? Не правят ли същото и измамниците? Ако приветствате само вашите братя, какво по-особено вършите? Нима не постъпват така и езичниците? И така, бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен отец.” (Матей V, 43-46).
– Трябва не само да “възлюбиш ближния си”, но да обичаш и враговете си?
– Ето това е признаване на закона за любовта за висш закон в човешкия живот и ясно изразено ръководство за поведение, произтичащо от християнското учение за любовта – еднакво за враговете, за хората, които ни ненавиждат, обиждат и проклинат – и съставлява особеността на учението на Христа. Тази особеност, която, давайки учението за любовта и произтичащото от него ръководство с точно, определено значение, неизбежно влече със себе си пълно изменение на установеното устройство на живота не само на християнските, но и на всички народи по света.
В това се състои главното различие от предходните учения и главното значение на християнското учение в истинния му смисъл. В тази крачка напред в съзнанието на човечеството, която била направена от християнското учение.
Крачката е в това, че всички прежни религиозни и нравствени учения за любовта, признавайки, което и не може да бъде иначе, благодетелността на любовта за живота на човечеството, същевременно са допускали възможността за условия, при които изпълнението на закона за любовта би било незадължително и би могло да бъде пренебрегнато.
– Никакви изключения? Какъв е смисълът на такова твърдо изискване?
– Когато законът за любовта преставал да бъде висш, неизменен закон в живота на хората, тогава се унищожавала и цялата добротворност на закона. Учението за любовта се свеждало до с нищо необвързващи красноречиви поучения и слова. Оставящо цялото устройство на живота на народите такова, каквото е било и до учението за любовта, тоест основано единствено на насилието. Християнското учение в истинния му смисъл, признавайки закона за любовта за висш, а приложението му в живота неподлежащо на никакви изключения! – унищожавало с това признаване всяко насилие, а следователно, не могло да не отрича и цялото основано на насилие устройство на света.
– Да-а-а….. силно.
– Ето това е главното значение на учението и е било скрито от хората от лъже-християнството, признаващо учението за любовта не за висш закон на човешкия живот, а също така, както и дохристиянските учения, само като едно от правилата за поведение, което било полезно да се спазва, ако нищо не го възпрепятства. Учението на Христа в истинния му смисъл се състои в признаването на любовта за висш закон на живота, и затова не можещо да допуска никакви изключения. Християнството, тоест учението за закона на любовта, допускащо изключения във вид на насилие в името на други закони, е такова вътрешно противоречие, както студен огън или горещ лед.
– А как е …….. в живота?
– Изглежда очевидно, че щом едни хора могат, независимо от признаването на благодетелността на любовта, в името на някакви бъдещи благи Цели, да допускат необходимост от мъчения или убийства на едни хора, то, точно със същото право, други хора могат, също признаващи благодетелността на любовта, да допускат, също в името на бъдещи блага, необходимостта от мъчения и убийства на други хора. Изглежда очевидно, че допускането на каквото и да било изключение от изискването за изпълнение на закона за любовта унищожава цялото значение, целия смисъл, цялата благодетелност на закона за любовта, лежащ в основата и на всяко религиозно учение, и на всяко нравствено учение.
Изглежда толкова очевидно, че чак е съвестно да се доказва това. Впрочем, хората от християнския свят – както признаващите се за вярващи така и считащите се за невярващи, но признаващи нравствения закон, – гледат на учението за любовта, отричащо всякакво насилие и, в частност, на произтичащата от това учение теза за несъпротивление на злото със зло, като на нещо фантастично, невъзможно и съвършено неприложимо в живота.