Интервю с Лев Толстой (продължение)
За несъпротивлението на злото с насилие
(законът на любовта вместо закона на насилието)
– Но нима в реалния живот може без насилие?
– Разбира се, властващите ще казват, че без насилие не може да има никакъв ред и добър живот, разбирайки под “ред” такова устройство на живота, при което малко хора могат да се ползват в излишество от труда на други хора, под “добър” живот пък разбирайки безпрепятственото водене на такъв живот.
Но колкото и несправедливо да е това, което те говорят, разбираемо е, че те могат да говорят така, защото унищожението на насилието ще ги лиши не само от възможността да живеят така, както живеят, но и разобличава цялата отколешна несправедливост и жестокост на техния живот.
Но на работещите хора, като че ли, вече не е нужно това насилие, което те, колкото и да е удивително казано това, така старателно извършват над самите себе си, и от което те толкова страдат. Тъй като насилието на властващите над покоряващите им се не е пряко, непосредствено насилие на силния човек над слабия и на болшинството над малцинството. Насилието на властващите се крепи, както се крепи насилието на малцинството над мнозинството – само на отдавна устроената от ловки и пресметливи хора лъжа, вследствие на която хората, заради своята близка и очевидно малка изгода, не само се лишават от най-големите изгоди, но се лишават от свобода и се подлагат на най-жестоки страдания.
– Насилието се крепи на “ловка лъжа”?
– Същността на тази лъжа е била изказана още преди четиристотин години от френския писател Ла Боети в статията “Доброволното робство”. Ето какво пише той за това: “Не оръжията и не въоръжените хора – конници или пешаци – защитават тираните, а, колкото и да е трудно за вярване, трима или четирима души поддържат тиранина и държат в негова полза цялата страна в робство. Винаги кръгът от приближените на един тиранин се е състоял от пет или шест човека; тези хора или сами са се домогвали до неговото доверие, или са били привлечени от него, за да бъдат съучастници на неговите жестокости, другари в неговите удоволствия, устройници на неговите наслаждения и съобщници на неговите грабителства. Тези шестимата разполагат със шестстотин под тяхна власт, които се отнасят към шестимата така, както шестимата се отнасят към тиранина. Шестстотинте пък имат под себе си шест хиляди, които са били издигнати от тях, на които е било дадено управлението на провинции или финансови дела, с цел, да служат на тяхното користолюбие и жестокост. После следва още по-голяма свита. И този, който има желание да разплете тази мрежа, ще види, че не само шест хиляди, а стотици хиляди, милиони са оковани в тази верига заедно с тиранина. Заради това се умножават длъжностите, чиято същност е поддръжка на тиранията.”
– Да, съвършено очевидна лъжа…
– Ето, от тази лъжа, вкоренила се до такава степен у народа, че същите тези хора, които само страдат от употребяването на насилие, – го оправдават, даже го искат за себе си, като нещо необходимо, и сами го извършват един на друг…От този навик, станал втора природа, произлиза и това удивително заблуждение на хората, вследствие на което хората, страдащи най-много от лъжата, сами я поддържат.
Изглежда работещите хора, неполучаващи никаква полза от извършеното над тях насилие, може би ще видят, най-сетне, тази лъжа, в която са уплетени, и като видят лъжата, ще се освободят от нея по най-простия и лесен начин: чрез прекратяване на участието в това насилие, което може да се извършва над тях само благодарение на тяхното участие.
Изглежда толкова просто работещите хора да разберат това и да кажат най-сетне на тези, които считат за свои началници: “Оставете ни на спокойствие. Ако на вас – императори, президенти, генерали, съдии, архиереи, професори и всякакви учени люде, ви е нужна войска, флота, университети, балети, синоди, консерватории, затвори, бесилки, гилотини, – устройвайте всичко това сами, сами от себе си събирайте пари, съдете, вкарвайте се един друг в затвора, екзекутирайте се, убивайте хора на войни. Но го правете сами. Нас ни оставете намира, понеже нищо такова не ни е нужно, и не искаме повече да участваме в тези безполезни за нас, и най-важното, лоши дела”.
Кое може да е по-естествено от това? А междувременно работещите хора, и в частност земеделците, на които нищо такова не им е нужно, не само в Русия, но и в никоя друга държава, не го правят. Някои, болшинството от тях, продължават сами себе си да измъчват, изпълнявайки противно на волята си изискванията на началството, сами постъпват в полицията, като бирници, във войската. Други пък, малцинството от тях, за да се избавят от насилието, когато могат да го направят, извършват по време на революции насилие над тези хора, от чието насилие страдат, тоест гасят огъня с огън, и с това само увеличават насилието над себе си.
– Защо хората постъпват така?
– Защото, вследствие на продължителната лъжа вече не виждат връзката между своя гнет и своето участие в насилието.
– А защо не виждат тази връзка?
– Все по тази причина, поради която са и всички хорски беди. Защото у тези хора няма вяра, а без вяра хората могат да бъдат ръководени само от изгодата. А човек, ръководен само от изгодата, не може да бъде друго освен лъжец или излъган.
– А как да се унищожи такъв вид насилие, като например войната?
– Войната може да бъде унищожена само тогава, когато хората откажат да вземат участие в насилието и бъдат готови да понесат всички гонения, на които могат да бъдат подложени за това. Това е единственото средство за унищожението на войната.
– А ако войната вече е в ход? Нима е възможно “да не се участва”?
– От самото начало на християнство най-искрените и горещи отци на църквата са говорили същото – за несъвместимостта на християнството с едно от основните неизбежни условия за съществуването на държавното устройство, – с войската, че един християнин не може да бъде войник, тоест да бъде готов да убива всекиго, когото му заповядат. Християнската общност през първите векове до пети век определено е признавала, в лицето на своите ръководители, че на християните е забранено всякакво убийство, а оттам и убийството на война.
– Моля, дайте конкретни исторически примери.
– През втори век преминалият към християнството философ Татиан счита убийството на война също толкова недопустимо за християните, колкото и всяко друго убийство, и счита почетния войнски венец за непристоен за християнина. През същото столетие Атинагор Атински казва, че християните не само никога не убиват, но и избягват да присъстват на убийства. През трети век Климент Александрийски противопоставя на езическите “войнствени” народи – “мирното християнско племе”.
Но най-ясно е изразил отвращението на християните от войната знаменитият Ориген. Прилагайки за християните словата на Исая, че ще дойде време, когато хората ще прековат мечовете си в сърпове и копията в плугове, той съвсем определено казва: “Ние не вдигаме оръжия против никой народ, не се учим на военно изкуство, – защото чрез Исус Христос ние станахме деца на света”. Отвръщайки на обвинението на Целз към християните в това, че те се отклоняват от военна служба (така че, според мнението на Целз, ако цялата Римска империя стане християнска, тя ще загине), Ориген казва, че християните повече от другите се сражават за благото на императора, – сражават се за него с добри дела, молитва и добро влияние над хората. Що се отнася до борбата с оръжие, то Ориген съвсем справедливо казва, че християните не се сражават заедно с императорските войски и не биха тръгнали, ако императорът ги принуди.
Така решително се изказва и Тертулиан, съвременник на Ориген, за невъзможността на християнина да бъде военен: “Не подобава на християнина да служи на знака на Христа и на знака на дявола, – казва той за военната служба, – на крепостта на светлината и на крепостта на тъмнината. Една душа не може да служи на два бога. А и как да се сражаваш без меч, отнет ти от самия Господ? Мигар може да се упражняваш с меч, когато Господ е казал, че който вдига меч, от меч умира. И как ще участва в сражение един син на света?”
“Светът безумства във взаимно кръвопролитие, – казва знаменитият Киприан, – и убийството, считано за престъпление, когато хората го извършват поотделно, се нарича добродетел, ако се върши масово. Престъпниците придобиват безнаказано умножение на яростта”.
В четвърти век Лактанций казва същото: “Не трябва да има никакво изключение от божията заповед, че да се убие човек винаги е грях, – казва той. – Не е разрешено носенето на оръжие, защото тяхното оръжие е само истината”.
В правилата на египетската църква в III век и в така нареченото “Завещание на Господа наш Иисуса Христа” е безусловно забранено на всеки християнин да постъпва на военна служба под страх от отлъчване от църквата.
В деянията на светците има много примери на християнски мъченици от първите векове, пострадали заради отказ от военна служба. Така Максимилиян, повикан да се яви за отбиване на военна повинност, на първия въпрос на проконсула, как се казва, отговорил: ”Моето име е християнин, и затова не мога да се сражавам”. Без оглед на това заявление го зачислили войник, но той се отказал от службата. Било му заявено, че трябва да избира между отбиването на военната повинност и смъртта. Той казал ”По-добре да умра, но не мога да се сражавам”. Дали го на палача.
Марцелий бил сотник в троянския легион. Повярвал в учението на Христа и убедил се в това, че войната е нехристиянско дело, пред целия легион снел от себе си военните доспехи, хвърлил ги на земята и обявил, че е станал християнин и не може да служи повече. Изпратили го в затвора, но той и там говорел: “Християнинът не бива да носи оръжие”. Бил екзекутиран.
По примера на Марцелий се отказал от военна служба и служащия в същия легион Касиан. Той също бил екзекутиран.
При Юлиян Отстъпника се отказал да продължи военната си служба Мартин, възпитан и израсъл в среда на военни. На разпита, извършен от императора, той казал само: “Аз съм християнин и затова не мога да се сражавам”.
Първият вселенски събор (през 325 година) ясно определил строга епитимия за напусналите и завърнали се отново във войската християни. Автентичните думи на това постановление в превод, признат от православната църква, са следните: “Благодатие за призваните към изповядване на вярата, явили се в първи порив на усърдие и захвърлили войнските пояси, но после върнали се като псета при своята бълвоч… такива десет години да се кланят в църквата, молейки за прошка, три години да слушат св. Писание в притвора”.
На останалите във войските християни се вменявало задължението по време на война да не убиват враговете. Още в четвърти век Василий Велики препоръчва да не се допускат в продължение на три години до причестяване войници, виновни за нарушаването на това постановление.
По този начин, не само през първите три века по време на гоненията, но и в началото на тържеството на християнството над езичеството, когато християнството било признато за господстваща държавна религия, в средата на християните още се поддържало убеждението, че войната е несъвместима с християнството.
Феруций изказал това определено и решително и бил убит за това: “Не е позволено на християните да проливат кръв, даже в справедлива война и по заповед на християнски господари”.
В четвърти век Луцифер, епископ на Каляри, проповядва, че даже най-ценното за християните благо – вярата – те трябва да защитават “не с убийството на други хора, а със собствената си смърт”.
Павлин, епископ на Нола, умрял в 431 година, заплашвал още с вечни мъки заради служба при кесаря с оръжие в ръка.
Така е било през първите четири века на християнството. При Константин на знамената на римските легиони вече се появил кръст. А в 416 година бил издаден указ за недопускане на езичници в армията. Всички войници станали християни, тоест всички християни със съвсем малки изключения се отрекли от Христа.
– И в V-ти век всичко свършило?
– Оттогава в продължение на 15 века тази простичка, несъмнена и очевидна истина за това, че изповядването на християнството е несъвместимо с готовността по волята на други хора да се извършва насилие от всякакъв вид и даже убийства, е скрита до такава степен от хората, до такава степен е отслабено истинското християнско религиозно чувство, че хората, поколение след поколение, по вяра изповядващи християнството, живеят и умират, разрешавайки убийства, участвайки в тях, извършвайки ги и ползвайки се от тях.
Така преминават вековете. Като подигравка над християнството се извършват кръстоносни походи, в името на християнството се извършват ужасяващи злодейства, и малкото хора, удържащи основните начала на християнството: манихеи, монтанисти, катари и други, предизвикват в болшинството хора само презрение или гонение.
Но истината, като огън, прогаря малко по малко скриващите я покрови и все по-ярко и по-ярко започва да излиза пред хората, волю-неволю привличаща към себе си внимание.
– А в историята на Русия?
– Тази истина се проявявала на много места, но особено ярко в началото на XIX век в Русия. Вероятно е имало много проявления, които не са оставили никакви следи. Известни са ни само някои от тях.
През 1818 година, както е записал в дневника си генерал-губернаторът на Кавказ – Муравьов, в Кавказ били изпратени от Тамбовска губерния петима крепостни селяни, които били дадени за войници, но отказали да служат. Няколко пъти ги били с камшици, гонили ги от строя, но те не се предавали и говорели все едно и също: “Всички хора са равни, господарят е човек също като нас; няма да станем войници, няма да плащаме данъци, и най-важното, няма да убиваме на война своите братя – хората. Можете да ни режете на парчета, няма да се предадем, няма да облечем шинели, няма да ядем дажбата, няма да станем войници. Няма да приемем милостиня и нищо държавно не искаме”.
Такива хора били пребивани до смърт, морили ги в тъмници, и всичко, отнасящо се до тях, било старателно скривано, но техният брой се увеличавал постоянно през миналото столетие. Така: ”През 1827 година гвардейците Николаев и Богданов избягали от военна служба в разколнически скит, направен в гората от еснафа Соколов. Когато ги заловили, те отказали да служат военна служба, защото това било противно на убежденията им и отказали да положат клетва. Военното началство решило за тази простъпка да бъдат изгонени от строя и да бъдат предадени в арестантските роти”.
„През 1830 година в Пошехонска околия, Ярославска губерния от местния околийски началник били хванати неизвестни мъж и жена. При разпита мъжът дал такива показания: казва се Егор Иванов, откъде е – не знае, баща освен Христос спасителя не е имал и няма, на 65 години. Същото заявила и жената. След увещанията на свещеника в областния съд тези хора допълнили, че освен единствения небесен цар, никого другиго не признават на земята, като: господаря император, определеното гражданско и духовно правителство. На разпита в съдебната палата Егор Иванов повторил, че е на 70 години, не признава духовните и гражданските власти, а ги счита за отстъпници от правилата на християнската религия. Егор Иванов бил заточен в Соловецкия манастир като работник, но по незнайни причини останал в затвора, където бил до смъртта си през 1839 година. Умрял непоклатим в своите заблуждения”.
„През 1849 година новобранецът от селячеството от Московска губерния Иван Шурупов, на 19 години, при приемането му на служба, оказал да даде клетва, въпреки всевъзможните принуждения. Той мотивирал отказа си с това, че по словата божи, трябва да се служи само на един Бог, затова той не иска да служи на господаря и не желае да даде клетва, за да не стане клетвопрестъпник. Началството, разсъждавайки, че ако предаде Шурупов на съда и делото се разгласи, това би било изкушение, решило да го затвори в манастир. Император Николай Павлович положил следната резолюция на доклада за Шурупов: „Упоменатия новобранец да бъде изпратен с конвой в Соловецкия манастир”.
Такива са някои от попадналите в печата сведения за отделни лица, едва ли една хилядна част от процента на всички хора в Русия, които не признават възможността за обединяването на изповядването на християнството с военната служба на държавната власт. Цели общности, много хиляди хора е имало в миналия век, признаващи несъвместимостта между учението на Христа и съществуващия ред, и това продължава да съществува и сега, те са много: и молоканите, и йеховистите, и хлистите, и скопците, и староверците и много други, до голяма степен скриващи своето непризнаване на държавната власт, но считащи я за дело на началото на злото – дявола.
– Защо – на “дявола”?
– Държавният закон с изискването си за военна служба, тоест готовност за убийство по волята на други хора, не може да не бъде противоположен на всеки религиозно–нравствен закон, винаги основаващ се на любовта към ближния, както всички религиозни учения, не само християнското, но и магометанското, и будисткото, и браминското, и конфуцианското.
Това най-точно определение на закона за любовта, не допускащо никакви изключения, което било изказано от Христос преди 2000 години, в наше време вече не е резултат от следването на Христос, а се съзнава непосредствено от нравствено най-чувствителните хора от всички вери.
– Излиза, че държавният закон и законът за любовта си противоречат?
– Християнинът се освобождава от държания закон, защото не се нуждае от него нито за себе си нито за другите, считайки човешкия живот за по-обезпечен от закона за любовта, който той изповядва, отколкото от закон, поддържан с насилие.
За християнина, познаващ изискванията на закона за любовта, всички изисквания на закона на насилието не само не могат да бъдат задължителни, но винаги ще им се струват такива хорски заблуди, които подлежат на разобличение и изтръгване.
Изповядването на християнството в неговото истинно значение, включващо несъпротивление на злото с насилие, освобождава хората от всякаква външна власт. Но то не само ги освобождава от външната власт, заедно с това то им дава възможност да достигнат до това подобряване на живота, което те напразно търсят чрез изменение на външните форми на живота.
– Чрез изменение на външните форми на живота не може да се постигне подобряване на живота?
– На хората им се струва, че положението им се подобрява вследствие изменението на външните форми на живота, а всъщност, изменението на външните форми винаги е следствие само на изменението на съзнанието. И само в такава степен се подобрява живота, в каквато това изменение е основано на изменението на съзнанието. Всички външни изменения във формата на живота, нямащи в основата си изменение на съзнанието, не само не подобряват съзнанието на хората, но в голямата си част го влошават.
Не правителствените укази са унищожавали избиването на деца, мъченията, робството, а изменението на съзнанието на хората е извиквало необходимостта от такива укази. И животът се е подобрявал само дотолкова, доколкото това било основано на изменение на съзнанието. В такава степен, в която в съзнанието на хората законът за насилието бил заменен от закона за любовта.
На хората им се струва, че ако изменението на съзнанието влияе на изменението на формата на живот, то би било възможно и обратното. И тъй като да направляваш деятелността към външни изменения е и по-приятно (последствията от деятелността са по-видни), и по-лесно, то те винаги предпочитат да отправят своите сили не към изменение на съзнанието, а към изменение на формата. И затова в по-голямата си част са заети не със същността на делото, а само с неговото подобие.
Външната суетна, безполезна деятелност, състояща се в установяване и прилагане на външните форми на живот, скрива от хората съществената вътрешна деятелност към изменение на съзнанието, единствената, която може да подобри живота им.
И това суеверие повече от всичко пречи за общото подобрение на живота на хората. По-добър живот може да има само тогава, когато съзнанието на хората се измени към по-добро, и затова всички усилия на хората, искащи подобрение на живота, трябва да бъдат насочени към изменение на собственото съзнание и това на другите хора.
Християнството в истинното му значение освобождава хората от това робство, в което се намират те в наше време, и само то дава на хората възможност за Истинско подобряване на личния и обществения им живот.