На тази планета живеем около 7 милиарда души. Всеки със свои мечти и идеали. Всеки със своя съдба, но някакси всички сме свързани и изграждаме тази земя. Спомняте ли си тази игра, когато наредите домино едно след друго, и само един лек ветрец би съборил всичките. Онази на пръв поглед нищожна грешка в системата. Всичко рухва. Не ти остава време да поизнесеш: “Извинете!”
В наши дни светът става все по-сив и всичко зелено се губи. Мириса на тревата след дъжд или да видиш капките по слънчоглед, който като че ли ти се усмихва. Не! Сега виждаме само тягостната картина на нагорещен асфалт, смръщени лица, които бързат за някъде, а междувременно прелита найлонов плик, сякаш е ластовица. Да живееш сред природата сега е, като че ли, невъзможно. Създаваме света и продължаваме да го градим като пародия на приказка. А къде остана гората, изпъстрена като дъга от цветовете на дърветата ? Живеем в прогресивно общество, а крачките, които правим са единствено назад. Живите същества са се превърнали в роботи. Хранени с химия. Чудя се дали за в бъдеще закуската няма да е заменена с хапче ? Звучи налудничаво. Факт.
Виждате ли ги ? Ето! Там са. Тези сто греещи, позитивни, усмихнати човечета. Ако ли не, вгледайте се по-добре. Всеки ден те извървяват дълъг път, но оцеляват. Живеят в гората и се хранят с плодове. Направили са си малка дървена къщичка. Отглеждат и садят своя реколта. Опитват се да дават от опита и знанията си и на другите. Не може да не сте се сблъсквали с тях. Сигурна съм, че поне веднъж са ви канили да се присъедините. Всеки от нас извървява своя път по един или друг начин. Рано или късно стига до къщичката на усмихнатите човечета и преоткрива реално колко е хубав света. Понякога по пътя си се спъваме във всяко едно камъче, но ожулени и научени как да стъпваме, стигаме успешно. При други от нас пътешествието протича плавно без турболенции, може би им идва отвътре. Нали знаете, едни подкарват колелото от раз, а на други им отнема повече време да се научат. Но най-важното е да сте видели поне веднъж в живота си спретнатата къщурка на човечетата. Ако ли не сте, вгледайте се по-навътре в себе си. Знайте, че у всеки се крие ключа за къщата в гората. Преди това, обаче трябва да извървите своя път. Радвам се, че вървя по пътя си и продължавам да преоткривам нови и нови неща. Както се казва в една много мъдра притча: “Ако ти си гладен, а аз ям ориз, ще те засити ли? Ако си сакат в краката, утеха ли ще е за теб, че аз кача с пълни сили? Ако мехурът ти е пълен, ще ти олекне лим когато аз се облекча?”
Всеки сам намира пътя си. Никой не може да ни помогне по пътя на прозрението. Вървим със свои сили и темпо. Ще стигнем!
Елена Христоскова за конкурса “Моят път към съзнателното хранене” 2013.