Животът е безценен дар, който всеки от нас получава! Път, който ни води през училището на сърцето свое и познанието светлината на душата. Сходен в същината цяла и съвсем уникален в безкрайно разнообразие, претворен от всички нас.
Моят път ме връща в детските години, когато започнах да си задавам толкова много въпроси, поради неразбирането устройството на света, на „малкият свят”, който ме заобикаляше. Като например, защо магаренцето Таня, която гледахме и на която се радвах, се превърна в суджуци, а обяснението беше,че това и е предназначението, да служи за храна на човека. Същото се повтаряше и с другите животни. Приемах казаното, макар че нещо в мен не бе съгласно, но нали са по възрастни и „разбират” всичко по-добре. Така постепенно се „приспиваше” истината и се заменяше от „илюзорният свят”, който твърдеше, че месото е храна полезна за нашето здраве. За сегашна моя радост, не го ядяхме често, защото нямаше достатъчно финанси за да си го позвоялваме. Но пък затова,когато навлезе маргарина, тази „вкусна” пластмаса, която затлачва много успешно червата и напрактика трудно се разгражда в организма, ни стана като първа приятелка. Пържени,тестяни и всякакви нездравословни храни, най вече сладкото станаха част живота ми, а аз обичах да си похапвам, защото вкусната храна ми носеше радост, нещото което рядко ми се случваше и се бе превърнала в убежище от света, който така не харесвах. Системата старателно се опитваше да ме подчини на себе си и превърне в бездушна машинка. Но малкото детско сърце, все още слушаше вътрешното си гласче и носеше вярата в Безкрайната Велика Сила. Често се молеше и си задаваше въпроси, като защо изобщо се е родило, след като го заобикалят само страдания, какъв е смисъла на животът и как е възможно да съществуваме по този начин?! Отправях молитви към Бог да ме прибере при себе си. Мина много време и помислих, че не ме чува,или ако слуша моите думи, то може би не бе съгласен, защото нищо не се случваше или поне аз си мислех така. Светлината на Великият Създател всъщност винаги ме е пазела,помагала и насочвала, макар да не го осъзнавах веднага.
В пубертета, теглото ми се увеличи значително,заедно с комплексите и затвореността ми към света. Живеех в два свята, този в който те поставя системата и този, който си изграждаш сам,в сърцето си. Но точно тогава бе и времето, в което взех съзнателно решение, че ще трябва да променя живота си,като започна от храненето. Стана така,че почти половин година не бях всуксвала месо и когато опитах отново, се прояви реакция, поради която веднъж завинаги се отказах да го консумирам. Тогава все още не разбирах напълно, че месото съвсем не е храна за тялото, а същество,което се е простило с живота си. Съхранило в паметта на телцето си стреса и страховете, от последвалите действия и съответно попадащи и в нашият организъм като отровна субстанция. С времето осъзнатостта нарастваше, разбирането също. Мисълта пое своят курс към израстване и духовно пробуждане.Водех,разбира се много войни със себе си, и тялото и душата ми си понесоха последствията. Започнах да се самонаблюдавам, да се уча всеки ден, често „падах”,но винаги намирах сили да се изправя. Промяната в храната, също се отрази в много етапи, докато се стигна до суровоядството, към което предимно преминах. Живата храна носи Живот за цялото, не отнема енергията, а зарежда със сили телцето. Организмът сам си казва какво иска, ако се научим да се вслушваме в него. Започнах все повече да слушам, но и разбирах, че на сила нищо не става, трябва да си готов и сам да пожелаеш промяна, тогава и тя се отваря за теб.
Сега, когато се обърна назад, виждам, че всичко което се е случвало е било с причина, която да ме доведе до сегашният момент, такъв какъвто е сега, за което благодаря! Бог винаги е бил с мен и продължава да е. Води ме по своят път, вървейки заедно до мен, носи ме,ако силите ми намалеят, ”буди” ме, щом „заспя”, усмихва ме, щом се натъжа.
Търпеливо чака своите деца да се учат и растат, да се върнат у дома, заедно в света на Любовта!
Благодаря!
Катя Николова за конкурса “Моят път към съзнателното хранене” 2013.