Родих се в малко, зелено родопско селце. Нямах много приятели докато растях, но имахме голяма градина. И обор. И животни. И именно сред тях аз открих истински приятел.
Казваше се Джони. Аз му дадох това име още когато се роди и той много бързо свикна с него. Подвиквах му се още от прозореца, когато се събудех и виждах как наостряше големите си уши и ме търсеше с поглед.
Прекарвах по-голямото си време навън с него. Предпочитах компанията му пред анимационните филми или играчките. Понякога го намирах да наблюдава с интерес котката на съседите, която идваше в нашия двор заради мишките в обора (които аз редовно спасявах от нея, но това е съвсем друга тема). И докато тя грациозно се движеше по оградата, Джони с типичните си тромави движения радостно се затичваше към нея. Тя определено не разбираше детинския му порив за игра и бягаше. А той оставаше с недоумение да гледа след нея. Аз обаче го разбирах. Звънлив детски смях огласяше двора, когато почвахме да тичаме заедно. Когато ме настигаше леко ме побутваше с глава, ядосваше ми се ако му отвръщах с ръце, но бързо забравяше всичко щом изваждах от джоба си нещо за хапване.
Обичах да го храня, а и той много обичаше да яде. Киселите зелени ябълки ни бяха любими и на двамата. Милвах го по влажното носле, макар на него това май не му допадаше особено. Но когато го чешех по вратлето, беше друго – в знак на признателност той от своя страна ме ближеше по крачето. Често се излягахме под сянката на някое дърво. Той затваряше очи, сякаш наистина заспиваше, гушкайки главата си в скута ми. Само опашката му никога не спеше и беше вечно заета с гоненето на досадните мухи.
Чувах нашите често да ме мъмрят като казват „Пак миришеш на животно!“. Е, сега не мириша така. Сега всички миришем на скъпи парфюми, но да можеше по този начин да станем и повече човечни…
Джони отдавна го няма. Порасна. Оборът и градината станаха тесни за него. Точно както душите на много от нас с времето стават тесни за състрадание и любов… Трябваше да го продадем. Взеха го с един камион и го откараха. Не го видях повече. Плаках толкова много. Всъщност „плаках“ е доста слабо казано…
Знам какво най-вероятно се е случило с Джони. Съборили са го на земята… Сигурно се е борил… Завързали са му краката, а след това са го заклали. Но едва ли е умрял съвсем бързо, приритвал е с разширени зеници от страх и ужас, докато кръвта му изтече на земята и няма повече сили за съпротива. А каква ли болка е изпитал – мога само да гадая… Голямото му сърце е спряло с хриптящите звуци на прерязаната му трахея…
Какво общо има всичко това със съзнателното хранене? Всъщност – почти нищо. Защото много преди и след тази история продължих да се храня по същия начин – каквото сготвеше мама. Защото така трябваше да се храня, за да бъда здраво дете – поне така ме учиха всички… Казваха също, че светът е устроен по този начин и че така е съвсем нормално да бъде.
Всичко обаче се промени тогава, когато разбрах, че това е една голяма лъжа. Че всичко това е една голяма заблуда. Осъзнах, че за да бъда здрав човек, не е нужно да изяждам своя или нечий друг приятел. Че за да се храня здравословно не е нужно да извършвам този канибализъм.
Съзнателното хранене според мен идва като страничен резултат от придобиването на онова другото съзнание, че всяко живо същество на тази планета в малкото си трептящо сърчице носи частица от душата на вселената (къде по-голяма, къде по-малка, но винаги способна да изпита и дарява любов).
Това е съзнание за живот. А животът, който всеки от нас поглъща, не носи само набор от хранителни вещества. Той носи емоция и чувства. Той носи енергия. Дали някой би ял съзнателно болка, страх и мъка? А дали поглъщайки такъв коктейл би очаквал да бъде здрав, енергичен, изпълнен с радост и светлина? Съзнателното хранене започва именно когато започнат въпросите – дали аз не съм точно това, което ям?… дали не изяждам част от себе си?… дали не изяждам своето бъдеще? Разгръща се със стремежа да намериш истината за себе си и своите отговори. И върви ръка за ръка със състраданието, милосърдието и любовта – любовта, която може да изпитваш към себе си, към ближния, към по-малкия и големия, към по-силния и по-слабия, към живота като цяло.
Ши за конкурса “Моят път към съзнателното хранене” 2013.