От мънички дечица ние започваме да възприемаме света чрез инструментите, които ни дава природата, а това са сетивата. Дадени са ни били и разум и душа, които ни различават от животните, защото ние можем да правим личен избор. Можем да променяме светът около нас.
Това е огромна сила, която много са осъзнали с добро или с лошо, други не и за жалост тези, които не осъзнават че имат силата да променят, често са инструменти на онези с недобрите цели.
Именно чрез сетивата ни и примерите, които ни дава природата, много лесно можем да усетим и да направим разлика, кое е добро и кое носи страдание и лоши последствия. Просто трябва да наблюдаваме и да анализираме собствените си усещания, а не сляпо да се водим.
Първата случка, която по-късно може би е имала значение за определянето на начина ми на живот е от детството. Беше се родило яренце на село, чиято майка- козичката Нела, се разболя и умря малко след раждането. Яренцето беше беличко, мъжко и много много красиво, за което мама го кръсти Краси. То беше твърде малко за да ходи с другите кози на паша и беше поверено на мен. И така се завърза едно приятелство, в което не можехме един без друг. То ме следваше из селото в търсене на зелена полянка с хубава тревичка, на която то си пасе, а аз си играя.
И така измина лятото на село, прибраха си ме вкъщи. И зимната ваканция отново отидохме на гости при баба и дядо. За обяд имаше месо с ориз. Тъкмо се нахранихме и дядо ме пита дали ми е харесало. Аз казах да. А той отговори, че това е Краси!!! Започна един рев, в който, опитвайки се да ме успокоят всички ми казваха, че яретата са за да се ядат, така бил устроен светът. Не можах да го приема в този момент и излезнах на двора за да си поплача. И така отказвах да ям месо известно време, след което някак си са ме убедили и до 16 годишна възраст продължих без да се замислям.
Един ден без причина, хапвайки си пак нещо с месо просто реших, че това не е правилно. И спрях. Без конкретен повод. Просто явно се е натрупвало през годините чувството ми за вина и в момента, в който станах малко по-самостоятелна като личност, реших че мога и да не правя това, което е прието за “нормално”. Започнах да се оглеждам и да използвам инструментите си, разбирах, че убийството си е убийство. И да вярно е, че в един етап от развитието си човечеството е нямало да оцелее ако не сме ловували, но този етап е минал. Вече имаме земеделие, достатъчно знания и опит да добиваме пълноценна храна от растителен произход, вече можем да се откъснем от навика да ядем месо и да експлоатираме живи същества за наше удоволствие.
Можем да не сме диваци. Можем да се интересуваме и научаваме все по-нова информация, която ни показва че може и така, че народностите които консумират най-малко месо и млечни продукти имат най-добър здравословен статус. Това е очевидно, но не и за тези, които си затварят очите.
Разбира се около мен е имало хора, които вече са осъзнали и поели този път. Учила съм се от тях, в началото се чудех, как така без мляко, спомням си дори, че веднъж казах, че “няма да изпадна чак в такава крайност”. Но ето. Не си затворих очите и за това. Възприех информацията, която получавах, замислих се малко и разбрах и поех новият път. Нищо не се е случило насила или със затворени очи. И никога не съм се чувствала по-добре.
Освен здравословните предимства, които има всичко това, някак си чувствам и съзнанието си по-чисто. Не знам каква е връзката между двете неща, мисля, че произлизат едно от друго. Отвореното съзнание показва кой е най-добрият начин на живот, а добрият начин на живот се отблагодарява по свой си начин.
Всичко това донесе със себе си не лишение от три вида “храна”, а огрооомното разнообразие от полезни храни, за които повечето хора не са чували. Киноа, авокадо, тахан, фурми, всякакви семена, кълнове, повече плодове и зеленчуци в менюто, сокове, чайове, подправки, най-различни зърнени и бобови култури, квасен хляб, ядкови млека и още много други за които сега не се сещам.
Най-хубавото е, че имам приятели до себе си, с които споделяме общи виждания, не аз техните или те моите- не. Всеки от нас сам е стигнал до своя път и в крайна сметка той се оказва този, който ни кара да се чувстваме малко по-добре спрямо света. Не искам да твърдя, че това е правилният начин на живот и всеки един човек трябва да го последва, защото винаги трябва да сме отворени към нещо по-добро!
Антония Боюклиева за конкурса “Моят път към съзнателното хранене” 2013.
Любимия блог на Антония : http://tealovenature.blogspot.com