При Александър живял един беден светия, който правил някакви кошнички и ходил често в града да ги продава. По пътя той виждал един каменар, който чукал камъни. Като виждал светията, той всякога го канил дома си, нахранвал го и така се разделяли. Това правил каменарят в продължение на цели 20 години. Светията постоянно се молил на Господа за него, като казвал: „Господи, много добър човек е този каменар. Не може ли по някакъв начин да се измени положението му? Толкова добрини ми е направил?“ „Може, но като се измени положението му, и животът му ще стане по-лош.“ „Не! Господи, аз мисля, че като се измени животът му, и той ще стане по-добър.“ „Добре, направи първия опит. Еди-къде си има заровено съкровище. Кажи на каменаря да го разрови.“ Той казва на каменаря де е съкровището. Каменарят го разравя, но след десет дни вече го нямало на старото му място. Нямало вече кой да посреща светията. Каменарят започнал да си гради къща. Разбогатял този каменар, прочул се из цялата държава, докато най-после го избрали за пръв министър. Но нямало вече кой да кани светията на гости, нямало кой да го посреща. Среща той един ден министър-председателя и го пита каква е работата. „Кой си ти, не те познавам. Как смееш да ми говориш? Ти си се припознал на някой друг.“ Зачудил се светията, но понеже имал знание, той знаел, че човешкото сърце е изменчиво. Иде един ангел при светията и му казва: „Ти знаеш ли, че с твоя глупав опит стана причина този човек да изгуби душата си?“ Взел камшика си и му ударил голям бой, по всички правила го изложил и му казал: „На тебе като на светия не ти подобаваше да правиш такъв опит.“ Светията отива в пустинята и започва там да се моли на Господа, да му помогне да поправи погрешката си, като казвал: „Господи, направи всичко възможно да се спаси душата на този човек и аз да изправя погрешката си, дето погубих неговата душа.“ И какво става след това? Започват се интриги срещу този министър и полека-лека той изгубва всичкото си богатство, изгубва положението си и един ден светията го вижда пак на пътя, дяла камъни, пак старата работа си върши. „Какво има?“ „Заповядай дома ми, да те нагостя.“ Започва пак да го вика, да го кани дома си. „Е, едно време бях се възгордял, но не те познавах даже. Ти сега пак се помоли на Господа да ми върне богатството, аз ще се изправя.“ „А, сега вече не може, не правя втори път такава погрешка.“
Когато искаш да помогнеш на един човек, ти трябва да вземеш участие в неговата работа. Ако двама души не могат да работят заедно една и съща работа, те не могат да си помогнат. Учителят помага на учениците си, защото взима участие в тяхната работа. Майката помага на своите деца, защото взима участие в тяхната работа. Ако една работа е извършена без нашето участие, тя не може да успее. Ако в една работа ти не можеш да вложиш вяра, надежда и любов, тя не може да успее. Ако твоят физически живот не може да се построи върху надеждата, ако твоят духовен живот не може да се построи върху вярата и ако твоят Божествен живот не може да се построи върху любовта, ти нищо не можеш да постигнеш. Надеждата е основа на физическото в света; вярата е основа на духовното у нас, а любовта е основа на Божественото у нас. Тези три живота съставляват Божествения живот. Човек, който не може да разбере физическия живот, той не може да разбере и духовния; който не може да разбере духовния, той не може да разбере и физическия, понеже физическият живот е резултат, отражение на духовния.
Откъс от „Аз съм, не бойте се“ – беседа от Учителя, държана на 2 февруари 1930 г., София, Изгрев.