Вече имам зад гърба си разстояние. То всеки ден ще се увеличава, а това пред мен ще намалява. Целта ми ме дърпа напред като магнит и ми се струва, че би било по – трудно да се върна назад по тези 50-60км., отколкото да продължа. Във времето, когато подготвях това приключение, имаше много неща които ме притесняваха, и които отнеха много енергия. Тогава още съзнавах, че най-лесното ще бъде да тръгна и да вървя всеки ден. Малко преди старта, осъзнах мащабността на начинанието си и разбрах, че няма да е така лесно. Изпитание на волята. Дано е по-леко.
Дълги години мечтаех да направя похода „Ком –Емине“. Когато чух за пръв път другото име на Камино – „Пътят на слънцето”, си помислих , че и у нас имаме такъв път –„Емине –Ком“. Така реших, че непременно ще вървя в тази посока. През последните две години идеята за по-голям преход , свързващ няколко планини, зрееше непрекъснато в главата ми. Маршрута се удължаваше, включваше все нови планини, минаваше по периферията на страната. Спорех със себе си, защо трябва да изключа Верила и да мина през планините по западната ни граница. Как не трябва да пропускам Беласица и Славянка. Защо трябва да прекося Пирин и Рила по възможно по –дълъг маршрут. Размишлявах къде трябва да финиширам. Първо си мислех да приключа някъде около Асеновград, но реших , че още няколко дни до края на Източни Родопи си струват. После пък ми хрумна, че би било добре да продължа през Сакар и Странджа до морето. Когато разкрих плана си пред жена ми, тя ме попита защо не продължа на север към Емине и така да затворя „кръга“. В този момент в ушите ми прозвуча:
„…Хайде в Приморско, хайде в Бургас!
Всичките кръчми бачкат за нас..“
Като човек, който не слуша музика на този всеизвестен жанр си дадох сметка какъв супер хит е била тази песен, за да се запечата така силно в главата ми и още, че идеята да продължа на север по крайбрежието е в разрез със смисъла, който влагам в своето начинание.
Първоначално си представях този продължителен поход, като проверка на дълго култивиранията ми знания и способности да „вирея“ в природата. После реших, че това приключение би могло да бъде пример за хора, които имат по – консуматорски подход към околната среда или просто не осъзнават пропуснатите възможности за общуване с нея. Тогава остана по- трудното. Трябваше да го обмисля в подробности и да го организирам. И така започна мениджърската работа. Струваше ми се, че идеята е чудесна и реализацията и би имала положителен ефект. Хората, на които я разказвах, споделяха ентусиазма ми и така ми дадоха увереност, че не греша. Сблъсъкът с реалността, обаче неминуемо дойде и се отрезвих напълно. Свързах се с българския офис на голяма международна природозащитна организация, която всяка година отделя многомилионен бюджет за каузи като моята. Казах им, че не очаквам финансова подкрепа, а по-скоро партньорство, като идеята ми беше да използвам техни контакти с медии и други подобни на тях организации. Изпратих им официално писмо, в което резюмирах начинанието си и последствията от него. Говорих с шефка на един отдел, която беше впечатлена от теоретичната ми подготовка по нейната специалност. Тя ми заяви, че след консултация с останалите колеги от офиса са решили, че спешно трябва да се видим. Пътувах за София след няколко дни, с нощен автобус. Сутринта пих кафе, за да бъда адекватен на срещата, която ме очаква. В уречения час, влязох в офиса, където трябваше да ме чакат куп шефове на отдели и се оказа, че съм първи. След няколко минути пристигна господин оглавяващ „връзки с обществеността“ и от него разбрах, че той ще бъде единствения присъстващ. Другите имали много работа (явно извън офиса) и не можели да дойдат. Такъв бил сезонът. Седнахме в стая за срещи и започнахме разговор покриващ съдържанието на писмото, което им бях изпратил. Когато го изчерпахме и реших, че ще започнем по същество, се оказа, че сме към края на разговора. Вече неубедително питах, дали ще ми бъдат партньори и ще ми помогнат с нещо. Отговорът гласеше, че при тяхната организация, процедурата е сложна и дълга, но аз мога да продължавам да им пиша. Недоумявах! На изпроводяк, господинът ме запозна с тяхната програма за годината. Смело мога да кажа, че ми се видя скромна и неефективна за толкова голям офис пълен с отдели и хора, които вземат заплати за да опазват околната среда. С последното си изречение, той ме помоли при срещите си с медии, аз да споделям и тяхната програма!!!!
Цяла седмица след това не правих нищо. Чудих се има ли смисъл начинанието ми. Честно – беше ми обидно. Заех се да пиша до евентуални спонсори. Пишех всяко писмо по отделно, за да бъде съобразено с бизнеса и евентуалните изгоди на спомоществувателя. Без отговор. Знаех, че ще получа много отрицателни отговори, но не получих нито един. Никакъв. Писах до десетина чуждестранни компании за туристическа екипировка. Всички ми отговориха. Излезе, че съм по – добър в „английската бизнес кореспонденция“, а за съвременните условия, английският ми е повече от скромен. От офиса на официален представител на една марка у нас ми се обади млада дама и ми каза, че са получили препратено писмо от Лондон. С малко раздразнение ме попита, защо съм ги прескочил. Разказах и, и минах на въпроса. Тя на свой ред ме увери, че ще се радват да направя похода си облечен в тяхната марка и се разбрахме за срока, в който ще ми се обади, след като уточни подробности с шефовете. Очаквах да ми се обади независимо от резултата. И следващия път ще ги прескоча. Тогава реших да пиша до медиите. Идеята ми беше да вдигна някакъв шум, за да разберат евентуалните спонсори, че не съм измамник. Варненската журналистка и PR Виолета Тончева, горещо прегърна идеята и подготви материал, който разпрати по вестници и радиостанции. Повечето го публикуваха едно към едно, без да ми се обадят, но имаше и такива, които решиха, че имат нужда от подробности. И така месец преди да тръгна, плановете ми бяха широко известни. Продължих да изпращам писма до медии и фирми, с конкретни предложения, от които разбира се, не получих никакъв отговор. Но пощата ми и фейсбук профилът ми се напълниха със съобщения от хора, които намираха идеята за чудесна и ме подкрепяха морално. Това беше единствената причина, нещата с които се занимавах да не изгубят смисъл.
Тогава се появиха приятелите. Даниел Ненков представил идеята ми във фирмата и решили, че след като възнамерявам да се храня с произведения от тях лимец, е редно да ме подкрепят. Вече имах екипировка. Приятелите ми Руслан Вълчев и Живко Тенев ми подариха компактен фотоапарат с невероятни възможности. Калоян Гичев създаде страницата на пътуването. Друго май не ми трябваше. За издръжка по време на похода, щях да харча семейни спестявания. Появи се леля ми, която научила от вестниците, за моите планове и решила да спонсорира начинанието ми. Беше толкова мило. И така нещото, което тепърва предстои ще се случи благодарение на близките и приятелите ми. Огромна благодарност към всички, които ме подкрепиха морално и материално. На хората, които ми се обаждаха с идеи, и които загърбваха собствените си проблеми, за да разискват тези, които предстоеше да реша. Заради всички тях съм длъжен да извървя дългия път и да покажа нещата, които ме вълнуват.
Валентин Грандев. Сайтът на Валентин – www.vprirodata.com