Денят е неделя 23.06.2013г. Слънце, кристално море, лек бриз и ето думите на Вальо – „може вече да се приготвяш”, преоблякох се и започнаха снимки и прегръщания. После тръгнахме по една стръмна пътека до самия плаж, но това не беше началото на похода, а само кратко разгряване преди да ни закара един приятел на Вальо с кола до село Емона. Спряхме до култовия стар магазин-кафене и след едно кратко топло питие с гледка към нос Емине и морето, нарамихме раниците, последни снимки, прегръдки и на „добър час” и ето тръгнахме нагоре.
Пътят ни започна от село Емона, което е може би последното диво селище по Черноморието. Такова съчетанието на планина с море не може да се открие никъде другаде в България. Бързо излязохме от Емона и приближихме вр. Свети Илия(386м), който имах удоволствието да кача преди 3 години. Не се качихме на върха, защото идеята на пътешествието бе не да се правят колекции от върхове, а да се върви през планини. Но дори и петдесетина метра под върха ние имахме невероятно хубаво време с видимост от около 80 км в посока – на север от Франгенското плато над Варна до северните хълмове на Странджа на юг, планината в която предстоеше да приключи пътешествието. След като набрахме 300м височина над морето, започнахме да се движим по един черен път по билото на Стара планина със съвсем малки изкачвания и слизания. Изобщо през двата дни така и не прекосихме речна долина, движехме се все по хребета на планината и все по пътища – било то почвени, с чакълена настилка или асфалтови. С други думи пътят беше лек. Трудностите идваха от горещото време, малкото чешми и лошата маркировка.
Навсякъде около нас хвърчаха пеперуди, чуваха се птички, прошумоляваха разни насекоми и влечуги. Видяхме и две костенурки на пътя – една през първия и една през втория ден. В района около дюлинския проход на няколко пъти зърнахме и бързо тичащ заек. Пълна тишина и спокойствие по пътя. Така и не срещнахме нито туристи, нито други местни хора да се движат по нашия път. Първият човек, който видяхме по пътя бе една българка от ромски произход с леко наднормено тегло. Поздравихме я и тя ни попита къде отиваме. Вальо отговори „За София”, при което жената ахна и промени напълно изражението на лицето си: „Как София ?! И само пеш?”Същата добродушна жена започна да ни обяснява колко е важно да се движим и ни даде други здравословни съвети. Кой ти очаквал. След още час видяхме още един цигански табор. Аз веднага запитах за чешма и едно момче ме упъти – само на 200м било. Вальо, обаче, явно искаше да се тренира за по тежки безводни дни и отказа да дойде. Метрите до чешмата се оказаха малко повече около 400, но си струваше това отклонение. Изобщо местните имаха малко проблем с разстоянията – все по-малки ги даваха от реалните.
Най-неприятната част от пътя беше вървенето по асфалта на прохода Обзор-Слънчев бряг. 4-5 километра при толкова много шумни автомобили. Интересно, обаче, че не чувствахме толкова много изгорелите газове, както в градски условия. Явно хубавата гора около пътя даваше своето благоприятно отражение. След тази неприятна отсечка се отбихме в ловния дом край един от завоите на прохода, където хората се оказаха много гостоприемни. Взехме си от тях по една минерална вода, в пластмасови бутилки от 500гр., хапнахме и продължихме на запад.
Времето беше много горещо, слънцето продължаваше да пече силно. Водата намаляваше, а пътят до най-близкото село се оказа по-дълъг от очакванията. Ако на първата отсечка Емона – проход Обзор-Слънчев бряг бяхме ведри, говорихме много, то в тази отсечка: Ловен дом на прохода-село Плазовец бяхме по-омърлушени. Недоспиването в комбинация с горещина от над 30 градуса и липса на вода се отразяваше на духа на похода. Поне пътя минаваше по често по сянка, а когато излязохме на асфалтирания път на 1 км от село Плазовец вече беше станало 18 часа и слънцето бе по-слабо. За наш късмет първата къща, в която попитахме за вода се оказа, че имат цяла крайпътна чешма с коритата в двора. А най-хубавото беше, че човека там ни обясни къде има чешма на Дюлинския проход – нашата крайна точка за деня, тъй като времето и силите нямаше да ни стигнат да стигнем до с. Козичено, както бе първоначалния план. Водата, която пихме, почивката и мисълта, че вечерта ще сме до чешма, където ще се изкъпем ни даде много кураж и следващите 6-7 км до прохода не ги усетихме. Само аз започнах да изпитвам повече болки на раменете и ходилата на краката. Оказа се, че мястото, където пресичахме дюлинския проход беше познато на Вальо и с полетата от лавандула бе едно от любимите места на него и неговото семейство.
Точно когато стигнахме прохода, луната се показа с оранжев цвят над ниските планински редици, истинско вълшебство.
Оказа се, обаче, че нямахме късмет с чешмата. Беседки имаше, но чешмата не течеше. Едва по 1 капка на 3 секунди се отделяше от чучура. Но нямаше какво да правим, бяхме уморени, а бе 21:20 и се мръкваше. Макар и да имах малко над 500 мл вода в термоса, реших да се преборя за капките от тази чешма и след доста мъки успях да сложа една пластмасова бутилка така че капките да падат в нея. Оказа се, че за 20 мин. шишето се напълваше и всичко беше въпрос на търпение. Бяхме много изморени и след бързо хапване се настанихме в двуместната палатка на Вальо. По навик ползвахме спалните чували, но беше много топло и не можехме да заспим и само се въртяхме. Към 2:00 гръмотевичната буря, която се разразяваше на северозапад, и жаждата ме накараха да изляза от платката. След като се освежих успях да дремна малко и в 5:50 Вальо предложи да ставаме, като той почти не дремна. Без да бързаме се приготвихме и в 6:20 вече бяхме на път. Отклонението заради тази полупресъхнала чешма беше около 1 километър от червената маркировка. Беше излязъл вятър, а и когато не пече е много приятно за вървене. В село Козичино спряхме на един магазин/кафене на центъра, където аз закусих, а Вальо разпита за чешми наоколо. Научихме, че до следващото село Сини рид имаме 2 чешми до пътя, едната на изхода на с.Козичино, а другата – „Синята чешма” – на 6-7 ( в действителност 8-9) км от селото. Спряхме и на двете чешми, а аз не пропусках да си намокря краката.
Маркировката беше по-добра от предния ден, но отново се губеше на места, особено в гората. Но може би решаващо бе отклонението ни в север от маркировката след „синята чешма”. Първо вървяхме нагоре в пек близо 2 км по хубав почвен път в полето, после по широк чакълест път още километър и нещо за да излезем на асфалт от където ни увериха че има само 2 км до селото. Уви, по-късно като видях картата се оказаха 4. Не осъществяването на желаното от нас бързо стигане до селото, както и подтискащия чакъл и асфалт ни умори физически и психически, така че тръгнахме по живописния полски път с червената маркировка на 100-200 м успореден на асфалта и когато видяхме един овчар седнал под едно дърво с хубава сянка, просто не издържахме, макар да знаехме че сме на стотина метра от селото. Седнахме хем да починем, хем да поговорим с местния човек. Тук Вальо заяви, че се чувства изморен най-вече от недоспиването и ще върви този ден не повече от още 5-10 км, а село Дъскотна, което беше крайната ни цел той твърдо отказа да стигне този ден.
А главния виновник да бързаме за Дъскотна бях аз и това че на следващия ден сутринта трябваше да съм на работа, макар че много ми се искаше да мога да вървя повече дни. Малко се чувствах гузно, че карах Вальо да се съобразява с моите ангажименти и най-вече след като се видя, че планът е твърде тежък: 35-40 км изминахме първия ден, а за този ден се очакваха нови 45-55. И така след известно колебание дали да тръгна на север към село Булаир, все пак реших да гоня Дъскотна. Вальо ми беше обещал на този ден, Еньов ден, да събираме билки, но уви – други бяха обстоятелствата. Сбогувахме се, пожелахме си „на добър път” и аз тръгнах сам на запад по червената маркировка. Пътят ми беше доста интересен: до село Сини рид по асфалта един млад шофьор на каруца сам предложи да ме вози 1,5 км и да ми покаже разклона за село Топчийско; до село Средна махала видях една много хубава беседка/параклис под която бе направена красива чешма, построена на моя рожден ден, точно в деня в който посрещах изгрева на слънцето от вр.Мусала, а на пейките под беседката си „гугукаха” две влюбени млади двойки; по пътя имаше и много други чешми, тъй като турците, които живееха по тези места почитат водата; гледах хубав залез на слънцето над планините, в които Вальо щеше да броди на следващия ден.
В 21:35 на свечеряване, след над 50км път, бях в село Дъскотна, бях капнал, но доволен от срещата ми с планината и нейните живи красоти, от чистия въздух и вода, от хубавото време и не на последно място от вървенето рамо до рамо с моя приятел Валентин Грандев, на който от все сърце желая да осъществи докрай дългия планински преход в България и да постигне основната си мисия – да осъзнаят хората, че могат да живеят дълго сред природата и в пълна хармония с нея.
Пожелавам на всички хубаво лято и много щастливи моменти сред красотите на България!
Галин Генчев